ХЕГЕЛ
ФИЛОСОФИЯ НА ПРИРОДАТА
Пар. 269. АБСОЛЮТНА МЕХАНИКА
ТЕЖЕСТТА /ТЕЖИНАТА/ е истинното и определено понятие за материална телесност, което, реализирайки се изцяло, се възвишава до ИДЕЯ.
ТЕЖЕСТТА непосредсвено противоречи на ЗАКОНА за ИНЕРЦИЯТА, защото вследствие на ТЕЖЕСТТА материята се стреми да излезе извън самата себе си и да премине към друга материя.
В самото понятие ТЕЖИНА, както беше вече казано по-горе, се съдържат ДВА момента: моментът ЗА-СЕБЕ СИ-БИТИЕ и моментът, снемащ ЗА-СЕБЕ-СИ-БИТИЕТО на НЕпрекъснатостта. Тези два момента на понятието изпитват съдбата на ПРИТЕГЛЯНЕТО и ОТБЛЪСКВАНЕТО, а именно тях разбират като ОСОБЕНИ СИЛИ, съответствуващи на СИЛИТЕ на ПРИТЕГЛЯНЕТО и ОТБЛЪСКВАНЕТО, в тях виждат ЦЕНТРОСТРЕМИТЕЛНАТА и ЦЕНТРОБЕЖНАТА СИЛИ, които действуват на телата подобно на тежестта независимо една от друга и се сблъскват случайно в нещо ТРЕТО - в ТЯЛОТО. Благодарение на това отново се анулира това, което е по-дълбоко в мисълта за ВСЕОБЩАТА ТЕЖИНА, и до тогава, докато в учението за АБСОЛЮТНОТО ДВИЖЕНИЕ ще господствуват толкова възхваляваните открития на силите; дотогава в него няма да проникнат ПОНЯТИЕТО и РАЗУМЪТ. В УМОЗАКЛЮЧЕНИЕТО, което съдържа в себе си ИДЕЯТА за ТЕЖЕСТТА /самата ТЕЖЕСТ именно е ПОНЯТИЕ, което посредством обособяването на ТЕЛАТА разкрива себе си във външната РЕАЛНОСТ и заедно с това ТО в своята ИДЕАЛНОСТ и РЕФЛЕКСИЯ В-СЕБЕ-СИ, в ДВИЖЕНИЕТО изразява себе си СОМКНУТЫМ със самото себе си/, съдържа РАЗУМНОТО ТЪЖДЕСТВО и неразделност на моментите, които в друго разбиране се представят като самостоятелни.
ДВИЖЕНИЕТО като такова изобщо приежава смисъл и съществува само в системата на няколко тела, и при това тела, намиращи се едно с друго в отношения, съответствуващи на различни определения. Това по-строго определение в умозаключението на ТОТАЛНОСТТА, което самото се явява система от ТРИ умозаключения, е разгледано там, където говорихме за понятието ОБЕКТИВНОСТ. /срв. Пар. 198/
Съществуват изобщо ТРИ вида ДВИЖЕНИЕ: а/ МЕХАНИЧЕСКО, извън съобщеното движение, което е равномерно; б/ ПОЛУобусловено, ПОЛУсвободно движение ПАДАНЕ, в което отделността на телата от своята тежина е положена като нещо още СЛУЧАЙНО, но ДВИЖЕНИЕТО вече принадлежи на самата ТЕЖЕСТ; в/ БЕЗУСЛОВНО СВОБОДНО ДВИЖЕНИЕ, главните моменти на което ние вече казахме по-горе, - ВЕЛИКАТА НЕБЕСНА МЕХАНИКА. Това движение се извършва по КРИВА. В това движение ОСОБЕНИТЕ ТЕЛА едновременно полагат ЦЕНТРАЛНОТО ТЯЛО и САМИТЕ ТЕ СЕ ПОЛАГАТ ОТ ТОВА ЦЕНТРАЛНО ТЯЛО.
Ние, следователно, НЕ трябва да говорим за СИЛИ. Ако ние все още искаме да говорим за СИЛА, то ние сме длъжни да помним, че в ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ съществува САМО ЕДНА СИЛА, моментите на която НЕ теглят ТЯЛОТО в различни страни подобно на ДВЕ СИЛИ. ДВИЖЕНИЕТО на НЕБЕСНИТЕ ТЕЛА НЕ е СЛЕДСТВИЕ от ПРИТЕГЛЯНЕ НАСАМ и НАТАТЪК, а представлява СВОБОДНО ДВИЖЕНИЕ. НЕБЕСНИТЕ ТЕЛА, по изразът на древните, шествуват подобно на БЛАЖЕНИ БОГОВЕ. НЕБЕСНАТА ТЕЛЕСНОСТ не се явява ТЕЛЕСНОСТ, имаща за принцип ПОКОЯ или ДВИЖЕНИЕТО ИЗВЪН СЕБЕ СИ.
Законите на АБСОЛЮТНОТО ДВИЖЕНИЕ са открити, както е известно, от КЕПЛЕР; това е откритие, достойно за безсмъртна слава. Кеплер доказал своето откритие в този /такъв/ смисъл, че той ИЗНАМЕРИ начин за ВСЕОБЩО ИЗРАЗЯВАНЕ за ОПИТНИТЕ ДАННИ. И до настоящият момент и време е разпространено МНЕНИЕТО, че САМО НЮТОН е изнамерил ДОКАЗАТЕЛСТВО за ТЕЗИ ЗАКОНИ. Трудно е да се открие и посочи друг пример, при който СЛАВАТА НЕСПРАВЕДЛИВО Е ОТНЕТА ОТ ТОЗИ, КОЙТО В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ е НАПРАВИЛ ОТКРИТИЕТО и е ОТДАДЕНА НА ДРУГ...
РАЗЛИКАТА между КЕПЛЕР и НЮТОН се състои ЕДИНСТВЕНО в ТОВА, че ТОВА, което ПЪРВИЯТ е изразил в проста и възвишена форма, във ФОРМАТА на ЗАКОНИ на ДВИЖЕНИЕТО на НЕБЕСНИТЕ ТЕЛА, ПОСЛЕДНИЯТ, тоест НЮТОН превърнал в РЕФЛЕКТИВНА ФОРМА СИЛАТА на ТЕЖЕСТТА, като е взета при това ТАЗИ ВЕЛИЧИНА на СИЛАТА на ТЕЖЕСТТА, която се получава при ПАДАНЕТО на ТЕЛАТА. Ако Нютоновската форма на доказателство не беше само удобна, но и необходима за аналитическия метод, то РАЗЛИЧИЕТО мжду ЗАКОНИТЕ на КЕПЛЕР и НЮТОН представлява единствено различие в МАТЕМАТИЧЕСКИТЕ ФОРМУЛИ. 3. ТРЕТИЯТ ЗАКОН на КЕПЛЕР гласи, че кубовете от средните разстояния на различните планети от Слънцето се отнасят между себе си като квадрати от времето за тяхното въртене. Кеплер е търсил този закон в продължение на 7 /седем/ години... Той бил абсолютно уверен, че ТУК ИМА РАЗУМ и, благодарение на тази вяра той накрая открива този закон. Това, че ВРЕМЕТО изостава от ПРОСТРАНСТВОТО на едно измерение, това ние бихме могли да очакваме и на основание на казаното по-горе. Тъй като тук ВРЕМЕТО и ПРОСТРАНСТВОТО са свързани помежду си, то всяко есно от тях е положено в своето своеобразие, а тяхната КОЛИЧЕСТВЕНА определеност се ОПРЕДЕЛЯ от тяхното КАЧЕСТВО. Тези закони са най-прекрасното нещо в естествознанието, най-изчистено от и наймалко затъмнено от хетерогенни елементи. КЕПЛЕР придал на тези закони най-чистата и ясна форма.
Нютоновската форма на закона се състои в това, че движението на планетите се управлява от ТЕЖЕСТТА и нейното ДЕЙСТВИЕ е ОБРАТНО ПРОПОРЦИОНАЛНО на КВАДРАТА от РАЗСТОЯНИЕТО. /101/ За Нютон се утвърди славата, че той е открил ЗАКОНА за ВСЕОБЩОТО ПРИТЕГЛЯНЕ. Нютон затъмни славата на Кеплер и общоразпространената представа му приписва това, което представлява великата слава на Кеплер. Англичаните често са постъпвали по този начин, а немците не са протестирали. Волтер прослави във Франция славата на Нютон, а германците след тях също започнаха да величаят Нютон.
Като заслуга на Нютон, разбира се, трябва да се признае, че формата, която той прираде на тези закони, притежава големи предимства за целите на математическата трактовка.
