АКО ИСКАШ ДА ГОВОРИШ ЗА СВОБОДА, ЩЕ ОТИДЕШ ПРИ РОБИТЕ; АКО ИСКАШ ДА ГОВОРИШ КАТО СВОБОДЕН - ТЪРСИ ДРУГО МЯСТО! При дядо ИЛИЯ БЕШКОВ ДУНОВ - 1. /с писателя С. Сивриев/ "17 декември — петък ’54 Тоя ден е китайски — тъй започна, тъй и ще свърши… Бешков бил идеологът, Сашо Бурмов разказвал вицове, а Гетман ги записвал и ги слагал в каса за поколенията… Бешков, както и да се завардвал под чадъра на черквата, най-сетне лъснала носталгията му по частнособственическото село. Скептицизмът му бил дълбоко враждебен на оптимистичното настояще и бъдеще; черногледството инстинктивно се маскирало със сентенции, парадокси и езоповски премъдрости. Работата ставала сериозна: те и тримата още „прежѝвяли“ някогашни селски хлябове, а кучето ръмжало най-много, когато с лапа притискало кокъл!… Туй ачик го разправял един в Клуба на журналистите. То бива донос, ама чак пък толкоз!… Погнуса и възмущение ми опалва гушата. Питам Бешков: „Кажи го кой е, че да му плюя в суратя!“ Той свирука през два редки зъба — и на себе си, и на мене дава кураж: — Махни го, какво ще си мърсиш душата! Тия боклуци не са за твоята младост… Какъвто си припрян, ще тръгнеш да се оплиташ в разправии, а на него тъкмо сега му трябва една разправия, че да се докаже като единоборец срещу очертан фронт… Аз съм най-защитен, когато ме нападнат такива, но при условие: че ги отмина. Остави го — с досадни обяснения да омерзява другите, докато накрая от него се отрече и тоя, на когото така е искал да се хареса… Бешков преглъща и леко тупва с два юмрука върху масата: — Не е важно кой е — важно е явлението: да закриваме своето посрано с нацапване на другите!… Тоя човек е едно злокобно присъствие в нашата култура — възкръснал на редакторски стол Бай Ганю! И е леплив, леплив… Първата работа на всички шантажисти е да премахнат дистанцията, че тогава да те оплетат отблизо. Аз — казва той — след победата на комунизма ще отворя факултет по начин на живот. Виждаш ли му акъла? Той мрачно е наумявал и изобретявал как да живеем и се любим, та като станем щастливи, да го ощастливим с тържеството на неговия маниакален идеал!… Това беше Хитлер, това са всички, които Толстой определи с няколко думи: „Светът се обърка оттогава, откакто едни се заеха да оправят живота на други…“ Ще отвори той факултет! Бе кога ще го дочакаме тоз късмет?… И тъй като не може да бъде там ни ректор, ни професор, ни асистент — остава му да стане или касиер, или „бюро пропуски“, което много би му подхождало: при пара̀та и сопата!… В същност той е много интересен. Да — той е твърде компетентен, за да бъде интелигентен и умен; има силен глас и всички се снишаваме — дори при помисъл за него… Ти, Сиврѝ-синѝ, ми казваш да го нарисувам. Как? Та той може да крещи, да лъже и провокира. Като благоразумен, с такива не искам да си имам работа. Той ме стряскаше и в миналото — и от чие име? Какви са неговите идеи, наясно ли е сам с тях, със себе си, а и с мен, та да ми ги налага толкова брутално? Той халюцинира и иска всички да изповядват неговата налудничава природа. Ако неговите идеи са комунистически — за комунистическите идеи имаме представа от по̀ други хора и на него бихме му казали: пардон! Питам и тебе, и себе си: защо неговите идеи са толкова само негови. Идеите в края на краищата са тъждествени с човека; и с кой акъл се надява той, че е възможно да го последваме, след като сме го помирисали?… Не, няма да го нарисувам! Нито е толкова важен, нито съм толкова дурак да рисувам някой, който сам се е нарисувал така, че… Мани, мани!… Според мен никой режим не бива да се лишава от неговите безкрайни и причудливи възможности. Защото с това нито ще спечели, нито ще загуби, а такива все пак забавляват обществото… Той е трагичен тип, сравним само с Дон Кихот, но без неговата чиста жертвеност. Той донкихотства, но не може да се отдели от Санчо. Не може да се противопостави и на себе си, да добие цената на две половини. Дон Кихот отделя Санча не за да го отрече, а да го ожали и възлюби. Санчо на свой ред почита Дон Кихот, бои му се и му е верен, макар да вижда лудостта му… А този не може да раздели в себе си тия две половини. Като не може да се самоотрече — не може и да се възлюби. Неговото възлюбване е ожесточение срещу човека и самовлюбване! Той е трагично, размътено и неделимо състояние, което се предоставя на другите да го делят и преценяват. Затова е досаден и ни измъчва… Аз извърших тъкмо това деление и като го извърших — стана ми интересен. Затова не му се и сърдя… И в изкуството е същият. Вместо да потърси конфликтите в себе си — търси ги в другите. А всички конфликти, които не са лични, непременно са лъжливи и патосът им не може да ги спаси! Но той е възлюбил тая своя неделимост до смърт, затова и ще ни отегчи до смърт!… Всяко явление има две половини. Ако искаш да нюансираш — търси третото му измерение. Но без две — не може! Творецът трябва да познае двете си противоречиви половини. В тях той вмества света и отразява цялата вселена. 2. 5 януари — сряда ’55 Заварих у Бешков — на „Янтра“ 13 — Георги Томалевски и един около четиридесетгодишен мъж с широка, плоска уста и отгоре на това — навъсен. Бешков бе напръхнал — посочи ми с глава къде да седна и продължи това, което бе говорил: — Защо да отида на тази изложба? За да чуя как ще я открие Р. Л. ли?… Не искам никой да ме поучава каква е същината на изкуството! А той — като официално лице — ще направи тъкмо това. Ще го направи, а аз, поради добро възпитание, ще трябва да изтърпя това с угодлива усмивка… Аз зная друго: изкуството е път. Път от света към автора и от автора — към света. Не — това било субективен израз на обективната действителност!… Всичкото на света са пътищата. Рим строеше пътища, които и днес са незаличими. И прабългаринът, като е слязъл от коня, че се поогледал — и той се е хванал да прави пътища. И дядо Гецо, като натовари колата, че тръгне към Плазигъз на воденица, извървява един път, по който има толкова любопитни неща! Художникът също ни внушава един извървян път и ни открива възможностите за още един път… Пред какъв път ще ме изправи тази изложба, та да си зарежа работата, че да диря това, дето го няма? Какво ме задължава да констатирам отново закъснелите възможности на един Илия и на още един — Илия Бешков?… У нас прехвърчат заклинания по адрес на Пикасо, та се чувствувам като съучастник в публично заявено невежество… А аз за себе си рисувам като него — да узная някак по кой път е стигнал до тази форма, да опипам хастара му и го усетя. И така съм го прислушал, както сам не се познава!… Пикасо мина през Финикия, през Египет, Сирия и Атина. Разбира се, християнската цивилизация заобиколи: и той, и аз си знаем защо я заобиколи… Днес това му е хубавото, че се пишат доклади. В докладите всичко е обяснено и напасвано, че изключва въпроса: „Ами защо?“ А аз, глупакът, все разплитам чорапа и питам: „Защо?“… Пикасо бил формалист, Пикасо бил сюрреалист и абстракционист — мамка му! А Пикасо е само много интелигентен и умен — казвам аз. Може би — малко циник… Ама, другари, ако можете — кажете ми какво прави той, а аз сам ще отгатна какъв е. Тая не става с толумбаджилъци и скандирания! Мене Пикасо ме плаши. Плаши ме тая безпределност, която той превъзмогна; неукротимият живот на формите, които той обуздава — като им сваля юздата. Той победи тлението на веществения свят, защото оперира не с материята, а с нейните сили. Пикасо рисува силите, които сцепляват или взривяват материята. А вие можете ли да си представите къде е отишъл той!… Безсилен съм вече, затова започнах да рисувам едни смешни, непретенциозни работи. Светът стана толкова сериозен и честолюбив, че това е единствената ми алтернатива да се завардя от неговата мрачна грижа да ми е по-добре, да не умра случайно неуспокоен от готовите му обяснения за всичко… И си рисувам мънички нашенски дечица, мечета, патета и животинчета. Нарисуваните деца съм оставил да си живеят без връзки и „връзки“. Защото децата ни не са деца, а стареещи политикани с детски лица. И представете си — това дете, насадено в олтар от символи, шашнато от обреди, ни благодари за щастливото детство, което сме му отредили!… Аз пък реших по̀ инак: небето да си е наше, дечицата да са си нашенски, па рекох да им върна техните най-добри приятели: смеха, нашите поляни и нашия въздух… Занесох книжката за печат: гледат, радват се, а аз им казвам: „Ама тя е безидейна…“ Започнаха да ме гледат особено и, представете си, да ме убеждават: „Напротив, много е идейна, защото смехът е социалистически.“ Едно не разбрах — мене ли убеждаваха, себе си ли оправдаха, задето се бяха изтървали да изявят човешката си природа, да си спомнят, че са били и деца?… Някой ще рече: Бешков накрая се вдетени и рисува мечки. Бе глупако, не рисувам мечета, а представата си за тях. Защото стоя над тях и страха от твоите подозрения! Пък и не съм луд сам да си вкарвам в къщата мечки… 3. 17 февруари — четвъртък ’55 Отдавна ми се ще да науча от Бешков нещо за Елин Пелин и го замайвам издалече. А той — като да е чакал тъкмо това: — Не мога да кажа за Елин Пелин нищо, без да го свържа с Балабанов. Те ходеха все заедно и бяхме свикнали да ги възприемаме като нещо цяло, съставено от две половини. Елин Пелин беше дълбок и проникновен, Балабанов — умен и знаещ, но без Елинковия божи дар. Колко мили и интересни хора бяха те, но около тях не се намери поне един, който да ги записва… Бешков закачливо ме бодва с дълъг показалец под ребрата и продължава: — Третият с тях беше Александър Божинов. Те така бяха се отъркаляли в казано-речено, празникът на мисленето им така се бе превърнал в тяхно ежедневие, че се недовиждаха един-други — колко са забележителни и колко е необходимо да кажат по нещо един за друг… Ако е за ум, ние нямаме по-умен, с по-системни знания от Балабанов; ако е за талант — Елин Пелин стоеше самотен на върха. Ти махни нашите екзалтирани литератори, които се сащисват от митове, а сетне искат да сащисат и нас със закъснелите романтични подредби на тоя и оня писател. Ти запомни ли — оня ден ти го казах — какво е писателят, от който не блика смях? Евнух!… А Елинко беше алтън. Те и затова все бяха заедно: Балабанов, Божинов и той… Чудно нещо беше българската интелигенция по онова време: сантименталисти, реалисти, сюрреалисти, символисти, романтици. И все заразени от школи — пък в един кюп! Само Елин Пелин и Балабанов бяха това, което са си. Балабанов има чистата аристофановска мисъл, Елин Пелин — дълбокото народно остроумие. Затова в живота си и двамата не платиха данък никому. Те правеха приятелство с царя — и той искаше чрез някого да се доказва като просветен монарх. Но и двамата устояха на изкушението, не оскверниха перата си и не написаха за Бурбона нито ред. Те съзнаваха, че са над него и ще го преживеят духовно!… С Елин Пелин се срещах рядко, но той проявяваше към мен много мило внимание. При среща винаги се отклоняваше от пътя си и тръгваше с мен донейде. Тогава разговаряше за най-обикновени неща, задаваше ми незначителни въпроси и никога тежки, никога претоварени от сериозност. Отначало се чудех: тоя човек защо се отбива от пътя си — като да ми каже нещо особено, а то — нищо! Но после, когато по-тънко го съизмерих с моя експлозивен темперамент, разбрах преимуществата му, смисъла на неговото достойнство, цената на такта му: да не те нахаква във високите напрежения на добре електрифицираната столица… Но и най-обикновената реплика на Елин Пелин имаше най-малко триизмерен смисъл. Той бе избродил възможностите на битовата хитрина, вкусил бе от сладкото й — то му стигаше, за да не гнети и себе си, и другите с приказки за големи неща. Виж сега как и най-обикновената реплика Елин Пелин превръщаше в изкуство: „Как си, Илия?“ — пита ме той. „Добре съм“ — отговарям. „Та малко ли е?“ — казва ми той и усещам как е наситил най-скучните думи с мисъл и онова Елинпелиновско „безгрижие“, с което той изпързаля много претенциозни глупаци… Той не ценеше нищо тъй, както скрития смисъл на думите. От всяка дума той изтегляше нишки към съвършенството на цялото слово. Беше малко затворен и ми се струва, че обичаше повече самотното общуване с думите, отколкото с хората. Затова пък вмести човека в своето слово и то му стана свой дом…
4.

10 август — сряда ’55

Иде Коста К. с рисунки в корава папка. Стъпва мекичко, с прави стъпала. Черните му очи са като детските рисунки на Мана Парпулова: големи кръгове, извъртени с чер туш… Коста е съвсем млад художник, а го сочат с пръст и славата му го натиска отвътре да се „състарява“. Имал си ателие на тавана срещу Инвестиционна банка: вътре с рогозки, камъшени табуретки, лампион с разноцветни крушки — и той от плетен камъш. Там се разхождали голи момичета, в ръцете със скъпи цигари. Коста бил отегчен, а и те се отегчавали от неговото отегчено: пиели коняк направо от шише и с люлеене в столове-люлки отмервали докога ще изтрае, къде равнодушието му ще се пропука, че тогава — той да иска, пък те: „Нон, Бонев! Това коняче го усетих чак в нокъта на големия си пръст. Разваля ли се това удоволствие с глупости?…“ Но Коста вгъстявал с пастели черничкото из гънките на бамбините, „извъртявал“ върху кадастрон най-апетитното от бедрото и — като да не било женско бедро, а чугунена отливка.

Той подлепил рисунките си на бяло паспарту, привързал ги с кръстосана панделчица и ги развързва с меките възглавнички на юношеските си пръсти. Човек, когато го приказват из ателиетата — си му личи. И Коста уж е смирен: уж иде, за да чуе какво ще му каже професорът, но всъщност е дошъл за хвалбите на Бешков, които предвкусва още от вратата.

Бешков поема развързаните рисунки и ги разглежда със захапана уста. После ги отмества и започва да рисува върху бял лист нещо като две балалайки с долепени задни дъна. Но изведнъж изтегля сочна линия, затваря с нея пространството между двата грифа и балалайките стават старинен карту̀ш, после — вензел и най-накрая — пазарска кошница.

Бешков обмисля как да започне, отде да подхване тая самоуверена „балалайка“ с меки възглавнички на пръстите. Сянката на носа му пада върху листа и той очертава „бешковската“ му извивка с изящна линия.

— Да-а-а-а — отмахва листа. — Ти твърде много се увличаш в щастливото изражение на лицето. Детайлираш, а изпущаш най-важното: материята — нейния обем и тегло. Трябва първо да се отиде във веществеността и оттам — в изображението.

— Вие ми открихте Корана! — надигна се Коста възхитен.

— Не зная какво съм ти открил… Аз казах това, което мисля като художник. Тия неща не може да ти ги даде никаква академия, защото само на творческата личност принадлежат виждането, инвенциите и цялата мъка, която на белия лист ние кратко наричаме „субективен израз“.

Бешков взема една илюстрация, прекарва пръст през средата й — като че пречертава зрителния хоризонт.

— Ето! Светлосянка има, а няма дълбочина. Отделните предмети са без отношение един към друг, а предмети без тая свързаност не създават свят. Поотделно носът, очите и ушите са нищо. Аз не мога да те възприемам на части. Така и рисунката обединява всичко около един гравитационен център и тоя център всъщност е творецът… Твоите дървета страдат — те изживяват всичката мъка на инерцията и своята неподвижност. Кой ще ги пожали, щом и художникът е глух за тяхното страдание?… Пред едното ти си предпочел другото — прехласнал ли се, взел си да словославиш нещата, да ни разправяш: „Гледайте какви цветчета, какви дървета!“ Ние от картинки не се интересуваме, а от преживелицата на художника. Цветята, портретуванията, къщата — всичко е само повод за изява на твореца. Рисунката има едно нещо в повече от натурата — творческата личност. И аз досега непрекъснато търсех да те видя, а останах само сред дърветата. Илюстрована картичка! — навъсва се Бешков, раздразнен от усилието да бъде деликатен. — Гледам това тяло. И в Академията има няколко тела, които ме душат, та ще кажа да ги разхвърлят. Художникът е гледал добре, нарисувал е всичко точно, но той ни е показал само как се гледат телата, но не и как се рисуват, което е съвсем друго нещо. Тялото, както и всичко в света, има тегло. Даже и диня като идеш да си купиш, никой няма да ти я даде, преди да я сложи на кантар. И ти конструираш добре, издължаваш се на зрителното възприятие безупречно, но пропорцията е само средството.

— Вие искате да кажете, че това тяло е лишено от движение? — подтиснато пита младият художник.

— Няма движение на нищото! Има материя, която се движи. Без материя какво ще движиш?… И чудно! Мен ме винят в клерикализъм, а трябва да внушавам тия неща на хора с безупречна преданост към материалистическото мислене!…

— Открийте ми разковничето! — моли Коста.

— То е усет. Средствата се научават, но усетът не се дава от ръка на ръка. Случва се да търсиш нещо в сложната светлосянка, а то става само с една линия. В изкуството няма край. Който е стигнал края, стигнал е до самата гибел. Срещат се и такива художници, които в себе си нямат пътища за нататък, та цял живот правят едно и също нещо. И у нас има такива — да не казвам имена, защото враждата се ражда от глупостта. Те ще си останат вечни юноши… Ако от рисунките, които видях, не навлезеш в състоянията на друга възраст, и ти ще останеш завинаги млад. Та лошо ли е?…

Бешков се смее. Добър смях, в който натегнатият разговор омеква.

— Искам да остарея! — надига се патетично гостенинът.

— Ще остарееш, когато сам си кажеш: „Стига вече! Така повече не може, драги!“ Тия думи винаги съпътствуват едно творчество и се изричат тайно от околните. Работата е ти да се самоосъдиш. Тогава вече си в „старостта“… И запомни: от самодоволство, равнодушие и лекомислие не се ражда изкуство. От лудост може да се роди, от детски съновидения — също, но от лекомислие — никога! Голямата радост на изкуството е зачената от голямо страдание…

Понякога рисувам весели патета, а личи, че ги е правил петдесетгодишен човек. Много е важно с каква възраст се насищат нещата. Ние — славяните — се мамим, че сюжетът е всичко. Оттам тръгваме по дирите на събитията, правим справки и търсим списъци на исторически лица. А то?… Не разказът за нещата, а възкресението им в изкуството ще ни даде всичката благодат, която така ожесточено и безнадеждно дирим. В световната живопис няма такова прецапване на плиткото — затова Праксител, Рембранд, Леонардо, Веласкес, Гойа, Курбе и Сезан отдавна са станали мярка, обем, свят. Ние казваме: „Дай ми един Рембранд“, без да назоваваме творбата. Това значи, че авторът е изпълнил платната със същината си; дал е на преживелиците си вечен живот, а той е всичко. От такова схващане би могло да се отиде в субективизма, но той е извън същността на разговора ни, извън моите творчески убеждения…

 

 

Коста си е отишъл. Бешков се разхожда из хола. Както гледа в тъмнината навън, извръща се внезапно и намества очилата си:

— Изкуството не е да го научиш и да го правиш. То е в генезиса на дарените с него. И както в природата синтезът се извършва благодарение на слънцето, така и творческият процес става ей тука!

Бешков слага пръст на гърдите си. Долната му устна е увиснала — развълнуван е.