„Философията  на  правото – пише  Хегел - има  за  свой  предмет  ИДЕЯТА   за   ПРАВО  -  понятието  ПРАВО  и  неговото   осъществяване.

                                  Понятието   и   неговото  осъществяване —   това  са   две   страни,  различни   и   единни,    като   душата    и   тялото.   По  такъв   начин  наличното  битие  на  понятието   е  негово  тяло,  послушно,  подбно  на  човешкото  тяло,  на  душата.  

Единството    на   наличното   битие   и   понятието,   на    тялото   и  душата,  е  ИДЕЯ. 

 ИДЕЯТА  е  не  само    тяхната   хармония,   но   и   тяхното   пълно   взаимопроникване.    Не   е   живо,   не  живее  това,  което  по  някакъв   начин  не   е   ИДЕЯ.

 Идеята   за   ПРАВО    е    СВОБОДАТА.

Нейното   истинно  разбиране   се  постига   едва  тогава,  когато   тя   бъде   позната  в   нейното  понятие  и   наличното  битие   на  това  понятие.“  /58/

                                       

            „Задача  на   философията  е   да   постигне  това,  което  е,  тъй  като  това,  което  е,   е   РАЗУМЪТ.  Що  се  отнася  до  отделните  хора,  то,  разбира  се,  всеки  от  тях  е  син  на  своето  време;  и  философията  е  също  време,  постигнато в  мислите.  Толкова  нелепо  е  да  се  предполага, че  някаква  философия  може  да  излезе  зад  пределите  на  своето  време,  колкото  е  нелепо  да  се  предполага,  че   индивидът  е  способен  да  прескочи  през  своята  епоха,  да  прескочи  през  Родос.  Ако   неговата  теория  действително  излиза  зад  пределите  на  неговата  епоха,  ако  той  построява  светът  такъв,  какъвто   той  трябва  да  бъде,  то  този   свят,  наистина, съществува,  но  само  в  неговото  мнение,  в  този  податлив  материал,  който  позволява  от  него  да  строи  всичко,  което  някому  е  угодно. /54/

                     „Що  се  отнася  до  поучаванията,  какъв  би  трябвало  да  бъде  светът,  то  за  такива  поучавания  философията  винаги  пристига  прекалено  късно.  В  качеството  си  на  мисъл  за  света  тя  се  появява  едва  тогава,  когато  действителността  е  вече  завършила  процеса  на  своето  формиране  и  е  достигнала  своето  завършване.

                       Това,  на  което  ни  учи  понятието,  необходимо  го  показва  и  историята,  -  че   само  във  вече   узрялата  действителност   идеалното  се   появява  наред  с  реалното  и  в   образа  на  интелектуално  царство  си  построява   света,  постигнат  в  своята  субстанция.    Когато  философята  започне  да  рисува  със   своя  сив   цвят  по  сивото,   тогава  някаква  форма  на  живот  е  вече   станала  стара,  но  със  сиво  върху  сивото  тя  не  може  да  бъде  подмладена,  а  може   само  да  бъде  разбрана.;   совата  на   Минерва  започва  своя  полет  само  при  настъпване  на  здрача.  /56/

 

            

 

 

                Философията  на  ПРАВОТО  има  за  свой  предмет  ИДЕЯТА  за  ПРАВО – понятието  ПРАВО и  неговото  ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ.

                   ИДЕЯТА  за  ПРАВО  е   СВОБОДАТА.

                  Понятието  ПРАВО   е  ЗАКОНЪТ.

                  Осъществяването  на  ЗАКОНА  е  дело  на  ДЪРЖАВАТА  и  нейните  ИНСТИТУЦИИ.     

                   ПОНЯТИЕТО  /ЗАКОНЪТ/  и  неговото  ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ   /ИНСТИТУЦИИТЕ/ -  това  са   ДВЕ  страни,  различни  и  единни,  като  ДУШАТА   и   ТЯЛОТО.   По  такъв  начин НАЛИЧНОТО  битие  на ПОНЯТИЕТО  е  негово  ТЯЛО,  послушно,  подобно  на  човешкото  ТЯЛО,  на  ДУШАТА. 

                  ЕДИНСТВОТО  на НАЛИЧНОТО  битие  и  ПОНЯТИЕТО,  на  ТЯЛОТО  и  ДУШАТА,  е   ИДЕЯ.

                  ИДЕЯТА  е  не  само  тяхната  ХАРМОНИЯ,  но  и  тяхното  пълно   ВЗАИМОПРОНИКВАНЕ. 

                  Не   е  ЖИВО,  не  живее   това,  което  по  някакъв  начин  не  е  ИДЕЯ.       

                             ИДЕЯТА  за  ПРАВО  е   СВОБОДАТА.

                  Нейното  ИСТИННО  разбиране  се  постига  едва  тогава,   когато  тя  бъде  ПОЗНАТА  в  нейното  ПОНЯТИЕ  и  в   НАЛИЧНОТО   битие  на  това  ПОНЯТИЕ.

                                                          Мое  продължение...

                    ФИЛОСОФИЯТА  като   НАУКАТА   ИЗОБЩО  има  за  предмет  ИДЕЯТА  за  ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА   ИЗОБЩО;  понятието  ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ  и  неговото  ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ.

                    ИДЕЯТА  за  ДЕЙСТВИТЕЛНОСТТА   ИЗОБЩО   е   ИСТИНАТА  ИЗОБЩО   /като  ПОНЯТИЕ    и  като  ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ  на  ПОНЯТИЕТО/.

                                                       

                   

                    ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ  притежава  ЕДИНСТВЕНО  това,  което  е  СИСТЕМА.  САМОорганизацията  /генезисът/  на  ВСЯКА  СИСТЕМА  започва  от  ЗАРОДИШ,  който   е  СИСТЕМА  в  себе  си,  но  все  още  НЕ  и  СИСТЕМА  за  себе  си.  СИСТЕМАТА  си  дава  ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ  единствено  като  ОПОСРЕДОВАНО  тъждество  на  СИСТЕМА  в   себе  си  И  СИСТЕМА  за  себе  си.  На   етапа  СИСТЕМА  в  себе  си  СИСТЕМАТА  притежава  само  ВЪЗМОЖНОСТ  да  стане  ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ,  като  си  даде  и  битие  на  СИСТЕМА  за  СЕБЕ  СИ.

                        

 Кой  е  ТЕРМИНЪТ,  с   който  се  изразява  СОБСТВЕНАТА  СЕМАНТИКА  на  ПОНЯТИЕТО  и  неговото  ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ,  на  ДУШАТА   и  ТЯЛОТО?

                    Този  ТЕРМИН  е  терминът  СИСТЕМА.

                    СИСТЕМАТА  представлява  ЦЯЛОСТНОСТ  на  ЕЛЕМЕНТИ,  свързани  взаимно  така,  че  да  образуват  СТРУКТУРАТА  на  СИСТЕМАТА  и  с  това  да  ОСИГУРЯВАТ  нейното  ФУНКЦИОНИРАНЕ.

                     СИСТЕМАТА  притежава  ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ  единствено  като  ФУНКЦИОНИРАЩА,  като  ДИНАМИЧНА  система. 

                                         ХЕГЕЛ

„ФЕНОМЕНОЛОГИЯ  НА  ДУХА“

 

             „Според моето разбиране, което трябва да се оправдае само чрез изложението на самата система, всичко се свежда до това истинното да се схване и изрази не само като субстанция, но също толкова и като субект...

                       По-нататък живата субстанция е битието, което е субект или, с други думи, което наистина е действително само доколкото тя е движението на пораждането на самата себе си или ПРЕДГОВОР 101 опосредстването на ставането на другата за самата себе си със самата себе си.

                      Субстанцията като субект е чиста проста отрицателност, а тъкмо поради това е раздвояването на простото или противоречащото удвояване, което отново е отрицанието на това безразлично различие и на неговата противоположност: само тази възстановяваща се еднаквост или рефлексията в самата себе си в инобитието – НЕ едно първоначално единство като такова или едно непосредствено единство като такова – Е истинно.

                     Истинното е ставането на самото себе си, кръгът, който предпоставя своя край като своя цел и има този край за свое начало и е действителен само чрез осъществяването и чрез своя край.“ /101/

                        „Истинното е цялото. А цялото е само същността, която се завършва чрез своето развитие. За абсолютното трябва да кажем, че то е всъщност резултат, че едва в края то е това, което то наистина е; и неговата природа се състои тъкмо в това да 102 Г. В. Фр. Хегел ◊ ФЕНОМЕНОЛОГИЯ НА ДУХА бъде нещо действително, субект или ставане на самото себе си.“

                       „Опосредстването е това, от което се плашат... 

                           Но тази уплаха в действителност произтича от непознаването на природата на опосредстването и на самото абсолютно познание. Защото опосредстването не е нищо друго освен движещата се еднаквост със самото себе си или то е рефлексия в самото себе си, моментът на биващия за себе си „аз“, чистата отрицателност или, сведено до своята чиста абстракция, то е простото ставане.

                              „Азът“ или ставането изобщо, това опосредстване тъкмо поради своята простота е ставащата непосредственост и самото непосредствено.

                               Ето защо е непознаване на разума, когато   РЕФЛЕКСИЯТА   се изключва от истинното и НЕ  се схваща като положителен момент на абсолютното. Тя  е  тази,  която  прави истинното   резултат,  но също така и снема тази противоположност спрямо неговото ставане; защото това ставане е също така просто и затова не се различава от формата на истинното да се показва в резултата като просто;   истинното е по-скоро тъкмо това връщане в простотата. –

                            Макар че зародишът е наистина човек в себе си, все пак той не е човек за себе си; той е човек за себе си само като развит разум, който е направил себе си това, което е той в себе си. Едва това е действителността на разума. Но самият този резултат е проста непосредственост, защото той е самосъзнатата свобода, която почива вътре в себе си и не е отстранила противоположността и не я изоставя настрана, а е примирена с нея.“

                              Казаното може да се изрази така, че разумът е целесъобразната дейност /102-103/

                          

                            „Разумът е целесъобразната дейност. Издигането на мнимата природа над зле познаваното мислене и преди всичко изгонването на външната целесъобразност дискредитира изобщо формата на цел. Обаче, както и Аристотел определя природата като целесъобразна дейност, целта е непосредственото, намиращото се в покой, неподвижното, което само е движещо; така то е субект.

                      Способността му да движи, абстрактно взета, е битието за себе си или чистата отрицателност. Резултатът е същото, каквото е началото, само поради това, че началото е цел; или действителното е същото, каквото е неговото понятие, само поради това, че непосредственото има в самото себе си като цел насочеността към себе си или чистата действителност.

                       Осъществяваната цел или налично биващото действително нещо е движение и разгърнато ставане; но тъкмо това неспокойствие е насочеността към себе си; а насочеността към себе си е еднаква с онази непосредственост и простота на началото поради това, че тя е резултат, върналото се обратно в себе си – но тъкмо върналото се в себе си е насочеността към себе си, а насочеността към себе си е отнасящата се към себе си еднаквост и простота.“ /103/

               „ИСТИННО  И  ДЕЙСТВИТЕЛНО

                  “Действителността е самодвижението. Между различните изводи, които произтичат от казаното, можем да изтъкнем този, че знанието е действително и може да се излага само като наука или като система;      

                    Това, че истинното е действително само като система или че субстанцията е всъщност субект, е изразено в представата, която изказва абсолютното като дух4 – най-възвишеното понятие, което при това принадлежи на новото време и на неговата религия.

                               Единствено духовното е действителното; то е същността или биващото в себе си – отнасящото се и определеното – инобитието  /105/ и битието за себе си – и в тази определеност или в своето битие вън от себе си то е оставащото в самото себе си; – или духовното е в себе си и за себе си. – Но то е това битие в себе си и за себе си, то е духовната субстанция. То трябва да бъде това също и за самото себе си, трябва да бъде знанието за духовното и знанието за себе си като знание за духа, т.е. то трябва да бъде като предмет на себе си, но също така непосредствено като снет, рефлектиран в себе си предмет.

                               Предметът е за себе си само за нас, доколкото неговото духовно съдържание е породено от  самия него; но, доколкото той и за самия себе си е за себе си, това самопораждане, чистото понятие, е за него същевременно предметният елемент, в който предметът има своето налично битие; а по този начин предметът в своето налично битие е за самия себе си рефлектиран в себе си предмет.

                            Духът, който, така развит, знае себе си  като дух, е науката. Тя е неговата действителност и царството, което той си изгражда в своя собствен елемент.“   

 

 [58]

 

 

ВВЕДЕНИЕ

 

§ 1

 

                    „Философията  на  правото  има  за  свой  предмет  ИДЕЯТА   за   ПРАВО  -  понятието  ПРАВО  и  неговото   осъществяване.“

„Задача  на   философията  е   да   постигне  това,  което  е,  тъй  като  това,  което  е,   е   РАЗУМЪТ.  Що  се  отнася  до  отделните  хора,  то,  разбира  се,  всеки  от  тях  е  син  на  своето  време;  и  философията  е  също  време,  постигнато в  мислите.  Толкова  нелепо  е  да  се  предполага, че  някаква  философия  може  да  излезе  зад  пределите  на  своето  време,  колкото  е  нелепо  да  се  предполага,  че   индивидът  е  способен  да  прескочи  през  своята  епоха,  да  прескочи  през  Родос.  Ако   неговата  теория  действително  излиза  зад  пределите  на  неговата  епоха,  ако  той  построява  светът  такъв,  какъвто   той  трябва  да  бъде,  то  този   свят,  наистина, съществува,  но  само  в  неговото  мнение,  в  този  податлив  материал,  който  позволява  от  него  да  строи  всичко,  което  някому  е  угодно. /54/

                     „Що  се  отнася  до  поучаванията,  какъв  би  трябвало  да  бъде  светът,  то  за  такива  поучавания  философията  винаги  пристига  прекалено  късно.  В  качеството  си  на  мисъл  за  света  тя  се  появява  едва  тогава,  когато  действителността  е  вече  завършила  процеса  на  своето  формиране  и  е  достигнала  своето  завършване.

                       Това,  на  което  ни  учи  понятието,  необходимо  го  показва  и  историята,  -  че   само  във  вече   узрялата  действителност   идеалното  се   появява  наред  с  реалното  и  в   образа  на  интелектуално  царство  си  построява   света,  постигнат  в  своята  субстанция.    Когато  философята  започне  да  рисува  със   своя  сив   цвят  по  сивото,   тогава  някаква  форма  на  живот  е  вече   станала  стара,  но  със  сиво  върху  сивото  тя  не  може  да  бъде  подмладена,  а  може   само  да  бъде  разбрана.;   совата  на   Минерва  започва  своя  полет  само  при  настъпване  на  здрача.  /56/

„[58] ВВЕДЕНИЕ

§ 1   Философската   наука  за    правото     има    за    свой   предмет   ИДЕЯТА  за   ПРАВО  -  понятието     ПРАВО   и   неговото   ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ.”

„Прибавление.

Понятието   и   неговото  осъществяване —   това  са   две   страни,  различни   и   единни,    като   душата    и   тялото.   По  такъв   начин  наличното  битие  на  понятието   е  негово  тяло,  послушно,  подбно  на  човешкото  тяло,  на  душата.  

Единството    на   наличното   битие   и   понятието,   на    тялото   и  душата,  е  ИДЕЯ. 

 ИДЕЯТА  е  не  само    тяхната   хармония,   но   и   тяхното   пълно   взаимопроникване.    Не   е   живо,   не  живее  това,  което  по  някакъв   начин  не   е   ИДЕЯ.

 „Идеята   за   ПРАВО    е    СВОБОДАТА.

Нейното   истинно  разбиране   се  постига   едва  тогава,  когато   тя   бъде   позната  в   нейното  понятие  и   наличното  битие   на  това  понятие.“  /58/

 

„[59] § 2     Науката   за   ПРАВОТО  е  част   от    философията.    

                Именно  на  това  основание  понятието  ПРАВО  като   процес    на  неговото   ставане  /по  своему   становлению/  възникване,  генезис,  се  трактува ИЗВЪН   НАУКАТА  за  ПРАВОТО;    в  тази  наука  неговата  дедукция  се  предполага  като  вече  извършена  и  налице,   а   понятието  ПРАВО   следва  да  се  приема  като  дадено.“

 

МОЕ   МНЕНИЕ

СВОБОДАТА   Е   ИДЕЯТА  за   ПРАВО  или,  което  е  същото    ПРАВОТО   като  ИДЕЯ  е  СВОБОДАТА. 

ИДЕЯТА  Е  ПОНЯТИЕТО  ПЛЮС  НЕГОВОТО  ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ  КАТО  НАЛИЧНО  БИТИЕ.

КАТО   ПОНЯТИЕ   СВОБОДАТА  Е  ЗАКОН.

  НАЛИЧНО  БИТИЕ  НА  ПОНЯТИЕТО  /ЗАКОНЪТ/   -  ТОВА  СА  ДЪРЖАВНИТЕ  ИНСТИТУЦИИ,  ОСЪЩЕСТВЯВАЩИ  ДЕЙСТВИЕТО  НА  ЗАКОНА.

СЛЕДОВАТЕЛНО,

СВОБОДАТА  Е  ЛЕГИТИМИЗИРАНОТО,  ПРИЗНАТО  ОТ  ДРУГИТЕ   И   ОСЪЩЕСТВЯВАНО   ОТ  ДЪРЖАВАТА   ПРАВО.

„Дълбинно   философска   гледна  точка  изказва  и  отстоява  Монтескьо.  Тя  се  свежда  към  това,  че   законодателството  изобщо   и   неговите  особени  определения  следва  да  се  разглеждат  НЕ   изолирано  и  абстрактно,    а      като   зависим  елемент  на  една  тоталност   във  връзка  с  всички  останали  определения,  съставляващи  характера  на  нацията  и  епохата.   Именно  в  тази  връзка  те  придобиват  своето  истинско  значение,  а  чрез   това    и  своето   оправдание.“

СВОБОДАТА  КАТО  ИДЕЯ –

 ПОНЯТИЕ /ПРАВО/  -   НАЛИЧНО  БИТИЕ  /ЗАКОН/

„Почвата   на  ПРАВОТО  е  изобщо  ДУХОВНОТО,     а   неговата   най-близка  изходна  точка  е   ВОЛЯТА.    ВОЛЯТА,  която  е  СВОБОДНА,  тъй   като  СВОБОДАТА  съставлява  нейната   субстанция  и  нейното  определение,   а   СИСТЕМАТА    на   ПРАВОТО   е   царството   на   осъществената  СВОБОДА,   свят   на   духа,   породен   от   самия  него  като  някаква  втора  природа.“                 

                               и

                  

             

Това,  че  волята  е  свободна  и  какво  изобщо  е  ВОЛЯ  и  СВОБОДА – тази   дедукция   на  двете  категории   може  да  бъде  дадена   само  във   връзка  с  цялото...  Определенията,  посредством  които  духът  в  своето  развитие  се  движи  напред – от  сетивата  чрез  представата  към  мисленето -  това  е  пътят  за  пораждане  на  себе  си  като  ВОЛЯ, която  в  качеството  си  на  практически  дух   е  въобще    най-близката  истина  на  интелекта  -  това  аз  развих  в  моята  „Енциклопедия  на  философските  науки“  /Хайделберг, 1817/ ...  /стр. 67//

 

СВОБОДАТА   е  такова   основно  определение  на  ВОЛЯТА,  каквото  основно  определение  представлява  ТЕЖЕСТТА  за  ТЯЛОТО.  /68/

ИДЕЯ е  ТЪЖДЕСТВО на  ПОНЯТИЕ  и  неговото  ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ. 

ИДЕЯТА  е  РЕЗУЛТАТЪТ,  само  че  взет  ЗАЕДНО  с  ПЪТЯТ  към  РЕЗУЛТАТА.

ИДЕЯТА  започва  като  ПОНЯТИЕ,  като  ЦЕЛ,  минава  през  СРЕДСТВОТО  като  НАЛИЧНО  битие  на  ПОНЯТИЕТО  и  се  САМОЗАВЪРШВА  като  РЕЗУЛТАТ.

                

                        МОЯ  БЕЛЕЖКА...

           Щом  СВОБОДАТА  е  СУБСТАНЦИЯ  на  ВОЛЯТА,

                То   нима

СВОБОДАТА  не  е  СУБСТАНЦИЯ  и  на  МИСЛЕНЕТО?                

 , „

МИСЛЕНЕ  И  ВОЛЯ,  ТЕОРЕТИЧЕСКО  И  ПРАКТИЧЕСКО,  АЗЪТ   И   СВЕТЪТ, СВЕТЪТ  ВЪВ   АЗЪТ  И  АЗЪТ  ВЪВ  СВЕТА  /68/

                 „Всяко   представяне  е  обобщение,  а  обобщението  принадлежи  на  мисленето.  Да  се  обобщи  нещо,  значи  то  да  се  мисли.  Когато   аз   казвам  АЗ,  аз   отхвърлям  всяка   особеност  на  характера,  природни  свойства,  знания,   възраст.   АЗ  е   нещо  съвършено  празно,  точка,  то  е  просто,  но  в  тази  простота  е  деятелно.

                   Пред  мен  е  пъстрата  картина  на  света,  аз  му  противостоя  и  в   това  мое  отношение  към  него   унищожавам  противоположността  между  мен  и него,  правя  това  съдържание  мое.  АЗ  се  намира   в  света  у  себе  си,  когато  АЗ  знае  света,  и  още  повече,  когато  АЗ  е  постигнал  това  съдържание.   

                     Такова  е  ТЕОРЕТИЧЕСКОТО  отношение.  И  напротив,  ПРАКТИЧЕСКОТО  отношение  започва  с мисленето,  със  самият  АЗ  и  от  самото  начало това  отношение  се  представя  като  противоположно,  понеже  то  от  самото  начало установява  РАЗДЕЛЕНИЕ.

                   Бидейки  практичен,  деятелен,  т.е.  извършвайки  действия,  аз   определям  себе  си,  а  да  определям  себе  си  означава   да    полагам   различия.  Но  тези  различия,  които  аз  полагам,  също  са  мои,  определенията  принадлежат  на  мен,  и  целите,   към  които  мен  ме  влече,  принадлежат  на  мен.  Даже   ако  аз  изпускам  тези   определения  и  различия,  т.е  полагам  ги  в  така  наречения  външен  свят,  те  все   таки  си  остават  мои:   те  са  това,  което  аз  съм  произвел,  направил,  те  носят  върху  себе  си  следите  на  моя  дух.  Ако   в   това  се   състои  РАЗЛИЧИЕТО  между  теоретическия  и  практическия  подход,  то   сега  следва  да  покажем  какво  е  отношението  между  тях.“/68/      

                             Если в этом состоит различие между теоретическим и практическим подходами, то теперь следует указать, каково отношение между ними.“  /68/

ТЕОРЕТИЧЕСКО  Е  В   ПРАКТИЧЕСКОТО,  ВОЛЯТА   И   ИНТЕЛЕКТА     

            “Теоретическото  по   същество   се  съдържа  в  практическото,  тях   не   трябва  да   си  ги  представяме  разединени,  защото  е  невъзможно  да  се  притежава  воля  без  интелект.  Напротив,  волята  съдържа   в  себе  си  теоретическото:  волята   определя  себе  си  /69/;  това  определяне  по   най-близък   начин   е  нещо  вътрешно;  това,  което  аз  искам,  аз   си  го  представям,  то  е  за  мен  предмет.

           Животното   действува,  подчинявайки  се  на  инстинкта,  подбуждано  от  вътрешното  си  усещане.  Следователно,  то  също  се  отнася  практически към  средата.  Но  то  НЕ  притежава  ВОЛЯ,  тъй   като  НЕ  си  представя  това,  което  желае.   А  без  воля  е  невъзможно  то  да   се  отнася  теоретически  или   да  мисли,  тъй  като,  мислейки,  ние  сме  деятелни   чрез  представите  и  езика.“ /69/