02.01.2014
                  СВЕТЛИНАТА  и  ТЪМНИНАТА  - ПРОСТРАНСТВОТО  и  ВРЕМЕТО...                   Намирам  се  в  сферична  стая  с   диаметър,  равен  на  5  метра.  Стаята  е  разделена  на  две  равни  половини  от   тънка,   непроницаема  за  светлината  вертикална  стена.
                     В   средата  на  стената   е  изрязан   кръгъл  отвор   с   диаметър,  равен  на  1  метър.  В  отвора  е  монтиран  земен  глобус,   който   се  върти  със  скорост,  равна  на  един  оборот  за  24  часа.  
                      Едната  половина  на  сферичната  стая,  в  която   съм  се  разположил  и  аз  като  наблюдател,  е   ярко   осветена.  Другата  половина  на  стата  е  потънала  в  тъмнина.
                      Като  се  върти  със  скорост  един  оборот  за  24  часа,  монтираният   в   стаята    глобус  точно  моделира    въртеливото    денонощно   движение   на  Земята    около   нейната   хоризонтална  ос  "север -  юг."
                      Какво  наблюдавам    аз?
                      Аз  наблюдавам   как  бавно  една  част  на  земното  кълбо  изплува  отдолу,  от   тъмнината  на  мрака  и  се   оказва  върху   осветената  част  на  земното  кълбо.  В  същото   време  друга  част  на  земното  кълбо,  намираща  се  при  моето  наблюдение  отгоре,  пак  бавно  потъва  в  зоната  на  мрака  и   тъмнината.
                       Следователно,  Земята   в   нейната  цялостност   като  планета  винаги,  във  всеки  отделен  момент,  е  пространствено  разделена  на  две  половини -  едната  нейна  половина  е  осветена,   там  е  ден,  както  се  изразваме,  а  другата  нейна  половина  е  потънала  в  тъмнина,   там  е   нощ.
                        Само   че....
                        Само  че  за  Земята  в  нейната  цялостност   като  планета  денят  и  нощта  НЕ  СЛЕДВАТ  едно   подир   друго  като  противоположни  състояния,  а  СЪСЪЩЕСТВУВАТ  ЕДНОВРЕМЕННО      като  различни   форми  на  ПРОСТРАНСТВОТО,  като   осветено   и  като  потънало  в  мрак  пространство.
                      Защо   в   такъв   случай  човекът  въъзприема  ДЕНОНОЩИЕТО  като  единица  мярка  за  ВРЕМЕ,  след    като  е  ясно,   че  това,   което  наричаме  денонощие,   всъщност  се   състои  от  две  различни  -  осветена   и   тъмна -   форми  на   ПРОСТРАНСТВОТО?
                         За   Земята   като   цялостна  планета  не  съществува  никаква  смяна  на  денонощията,   на  деня  с   нощта  и  обратно  в   така  наречения  времеви  порядък,  т.е   ЕДНО   СЛЕД   ДРУГО  или   ЕДНО  ПРЕДИ  ДРУГО.
                            Земята   извършва   въртеливо  движение  около  своята  ос  в  пространството,  като   едната  нейна  половина  е  неизменно  осветена   от  Слънцето,   а   другата  нейна  половина  е  потънала  в  тъмнина.  
                         В   такъв  случай  е  логично  да   допуснем,  че  съществуват  постоянни  зони   на  светлината  и  на  мрака,  а  Земята  е  разположена  точно  на   границата  между  тях   така,  че  едната  нейна    половина  се  намира  в  зоната   на   светлината,  а   другата  нейна  половина  се  намира  в  зоната  на  мрака.
                     Но   тъй  като  Земята  се  върти  около  своята  ос,   то  всяка  точка  от  нейната  повърхност  преминава   от  зоната  на  светлината  в  зоната  на  мрака  и  обратно.  Това   обаче   се  отнася  единствено  за   отделните   точки  от  земната  повърхност,   но  в  никакъв  случай  не  се  отнася   до  Земята  като  цялостна  планета  -  от   гледната   точка  на  наблюдател,   заел  позицията  на  Земята  като   планета,  ДЕН  и  НОЩ  са  абсолютно  ЕДНОВРЕМЕННИ  състояния - ТУК  е  ден,  ТАМ  е  нощ   и   винаги  е  така,  във  всеки  един  отделен  момент...
                       Следователно  това,   което   възприемаме  и  мислим  за  ВРЕМЕ,  всъщност  са  различни  форми  на  ПРОСТРАНСТВОТО?
                            А   може  би  дори  е  вярно  и  обратното?   
                                                                                                             /следва.../  

  









 

Преди години имах следния проблем: Успявам да опиша математически един процес във времето, но като приложа аналитичния му израз за различни случаи, получавам разообразие от еднотипни криви насам-натам в пространството. В стремежа да подредя информацията така, че да стане обозрима и достъпна за анализ и приложение, стигнах до идеята да елиминирам времето като го заменя с брой цикли на въздействията в процеса. Британският професор, който назначаваше експертизата по изследването ми, отначало категорично възрази на тази процедура, но впоследствие успях да го убедя с аргумента, че самата дефиниция на времето в международната система за измерителни единици SI е брой циклични промени на състоянието на субестивно избран процес. Приведох му и примери за процеси, които изразявяме математически като функция на времето, без да отчитаме, че протичат не заради времето, а заради циклични въздействия, например бръснарското ножче, което се износва не от самото време, а от броя бръснения. Смисъла от всичко това беше, че замяната на времето с брой цикли сведе графиките на множеството процеси до фамилия криви, описвана с един и същ математически модел, т.е. самия модел като природен закон стана възможен едва след замяната на времето с оригиналната му количествена мярка - брой повторения. Това ме убеди, че поне за настоящото ниво на познания, времето е антропоцентрична величина без конкретен физически смисъл, за какъвто се опитваме да й вменим желанията си да контролираме или спрем поне някои от процесите около нас.
Поздрави!

В опита горе имаме движение със скорост, която е нищожна в сравнение с тази на светлината, но това се оказва достатъчно, за да ни осигури непрекъснат достъп до радиационната енергия на слънцето, ако си позволим волността да погледнем на нещата от по-прагматична гледна точка. Тогава, да обобщя горния си коментар до очевидното - че както времето, (без отчитане на което не бихме могли да обосновем каквато и да било изчислителна система или наука), в практическата си същност е кратност между цикличности на различни процеси, основният от които от древността насам е цикличното завъртане на земята около оста си (денонощието) и на земята около слънцето (годината), които за удобство разделяме на кратните помежду си часове, минути и секунди, където за една секунда в продължение на векове беше приета 1/86400 част от средното слънчево денонощие, което обаче се мени, заради което преди около половин век е фиксирана по-точно с кратности в астрономически явления (астрономична секунда), а по-късно и с циклични явления на атомно равнище (атомната секунда, която ползваме до днес).

Сега, ако надмогнем изкушенито да коментираме това крайно любопитно положение и от атома погледнем към небето, измежду първите неща, които би трябвало да забележим, е периферията на родната ни галактика и да си дадем сметка, че като гледаме на небето тази най-близка до нас граница на микроскопичното ни космическо владение, ние виждаме състоянието й отпреди повече от 10 хиляди години – преди египтяни, шумери, асирийци и всички, които бихме могли да си представим. Как изглежда периферията на Млечния Път днес и доколко галактиката Андромеда (която се срива върху нас с около 400 000 километра в час) вече се е врязала в нашата родна галактика, дали периферията на галактиката ни не е вече завладяна от напреднала космическа цивилизация, от Земята няма как да разберем или видим с днешните ни възможности преди да са изминали 10 хиляди години заради ограничената скорост на светлината.

Което идва да ни каже колко зависими помежду си са времето, пространството и светлината напук на строгото разграничение между тях, което сме принудени да отстояваме, не само за да можем да изчисляваме, но и дори да съществуваме. Цивилизацията ни продължава да живее чрез надмощие в жестоката борба, която води със себе си в лицето на всезнайковците, претендиращи да са носители на крайните истини.

Някога варварите завладяха Рим и донесоха със себе си вековете на мрачното фанатично средновековие, днес сме на прага на същия процес, защото никой от роящите се като гъби след дъжд клеветници не се интересува дали онова, което мислим за време, не е всъщност форма на пространството.