ПРОВИЖДА  СЕ  КРАЯТ  НА  МОЕТО  ЩАСТЛИВО

                               СЕЛСКО  ЛЯТО  ЛИК- 2011

    Остарях.

    Остарях  по  възраст, но  нищо  старо  в  мен  не  тревожи душата  ми.  Акълът  ми  е  бистър и  мисленето  работи  като  бръснач, а  усещанията,  възприятията,  представите,  спомените  и  чувствата  ми  са  свежи  като зелените  дървета  отсреща  на  връх  Ветрен.

    Връх  Ветрен...

    Този  връх  са  виждали очите  на  всички  мои  предци,  оттам  е  просветвало  сутрин  за  тях  Слънцето, на  запад  към  връх  Чечера  е  залязвало...,  това са  виждали  очите  на  моите предци  в  изминалите  столетия  и  хилядолетия,  това  виждат  и  моите  очи...,  виждат  в  този  момент,  докато  съм  още  жив  на  този  наш  свят...

    Малко  хора,  малко  мъже  и  жени  са  останали  да  живеят  в  моето родно  старопланинско  село Лик.  Умумват  отвреме  навреме  какво  ще  стане  със  селото,  дали  ще  зачезне  съвсем,  дали  пък  няма  да  се  съвземе,  умуват  и  току се  приберат  по  къщите,  запъплят по  нивите,  поливат доматите,  краставиците,  чушките и всякакви  там  зеленчуци...

    Не  съм  се  чувствувал  толкова умиротворен,  толкова  спокоен,  уравновесен,  в  хармония  със  света  и  със  себе  си никъде тъй,  както в  моето  родно  село, особено  през  свършващото  лято.  Оттук за  мен  започва  моето  отечество, тук за  последно  се  затваря моят  духовен  взор  към  света,  тук  усещам  като  във  фокус целия  космос, цялата  хомокосмическа  система.

    Божествено  е  да чувствуваш  своето  малко,   родно старопланинско  село като  средоточие  на световната  хармония,  божествено  е  да  обичаш родното  си  място и да  потръпваш, виждайки  със  своите  живи  очи тази  същата природа,  която  са  виждали  твоите  предци,  да  мислиш  за  тях,  да  си  представяш  техния  живот и да  помниш,  че  трябва  да  си  достоен  за  онези, които са  живяли  тук,  за  да  се  родиш  ти  и  да  станеш  човек, обходил  и  овладял  духовно  целия  свят,  целия  всемир...