Кръглите годишнини са повод за напоителни ретроспекции. Тук липсва, за съжаление или не, успокояващата страстите времева дистанция. Събитията засягат не толкова поминъка на професионалните историци, колкото човешки съдби. Затова обговарянето им е емоционално, затова всеки търси и защитава своето място в тях, затова вероятно натежават мемоарните моменти.
Мнозина отричат значението на тази дата. Спретнали си комунистите вътрешнопартиен преврат, казват, махнали един, сложили друг, опитали да оцелеят, да запазят икономически и политически позиции. Но какво засягало това истинската промяна, зачената, според различните предпочитания, на 7 декември 1989 г.(създаването на СДС), на 10 февруари 1997 г. (сдаденият мандат на БСП), на 6 април 2001 г. (обръщението на Сакскобургготски), кога ли не. Някои залагат – с не по-несериозни основания - и на собствения си рожден ден.

Всяка от тези дати има своята стойност. Стойностите обаче се разгръщат хронологично и в исторически план. Търсещите друг „10 ноември” не разбират, че желаните от тях характеристики се наслагват с времето, че промяната все трябва да започне отнякъде, а сетне да се уплътнява с адекватно на новата форма съдържание, че е невъзможно бебе да се роди с мустаци и маясил. И също – че без 10 ноември 1989 г. нямаше да има нито 7 декември 1989 г., нито 10 февруари 1997 г., нито 6 април 2001 г. (за рождените дни не съм сигурен).

Не са малко търсещите различен „10 ноември”, които просто страдат от обстоятелството, че първите стъпки на демокрацията са белязани с печата на тяхното отсъствие. Иска им се пиесата да започва от момента на тяхното възкачване на сцената. Сънуват имената си в преамбюла на историята. Мечтае, примерно, Петър Стоянов януарско-февруарските вълнения от 1997 г. да бъдат запомнени като българската „Пражка пролет”, забравяйки, че по улиците на София не кръстосваха руските танкове, а лъскавите лимузини на „народните” вождове и че през 1968 г. чехите дадоха жертви в битката против налагания им „социализъм”, докато тук Филип Димитров отнесе в навалицата две случайни палки, та после се самовъзпя в изповедна автоепопея.

За тези исторически „иманяри” 10 ноември 1989 г. не представлява нищо, първо, поради неучастието им в свързаните с него събития, и второ, понеже не преобръща живота им, не променя нищо в равномерния му ход.
При мен, съжалявам, нещата са коренно различни. Свалянето на Живков сложи край на заплахите за физическо разчистване от страна на Държавна сигурност, на уволненията и изключванията, на единадесетгодишната забрана за излизане от България (провалила международни научни проекти и контакти с колеги зад граница), на замразилия всякаква публична активност Index Autorum Prohibitorum, на следенето и подслушването от специалните органи.
Именно поради принципно различния подход на участниците към датите и етапите на нашето развитие не биваше да бъде допускано онова объркване, в което има доза логика, но справедливостта издиша.

На организираното от представителството на Европейската комисия в България мероприятие пред Народния театър „Иван Вазов” върху почетния подиум напъплиха мадридският пилигрим с придворните, Стефан Софиянски, Евгений Бакърджиев, Благовест Сендов, Георги Пирински, Цецка Цачева.
Трябваше да се изясни какво всъщност отбелязваме – „20 години от началото на прехода” или „20 години преход”. Важни и исторически оправдани са и двата подхода. Заслужават да бъдат почетени (според реалните заслуги, ако изобщо ги има!) както фигурите на началото, така и фигурите на продължението – президенти, парламентарни шефове, премиери, министри от 1989 до 2009. Но при задължително разграничаване.

Защото, от една страна, Георги Пирински, Благовест Сендов и колегите им по кръвна група примерно са представители на сили, направили всичко възможно да спрат или затруднят максимално процесите на промяната, противодействали им, отклонявали ги в глуха линия. Украсилият архивните снимки от митинга на 18 ноември Анжел Вагенщайн е присламчил се блуждаещ постдемократ, хързулнал лидерите на бавно осъзнаващата се опозиция да обсъждат организацията и ораторите на митинга в неговия апартамент. Такива да ми се явяват с черни ленти на ръкавите.

Защото, от друга страна, Стефан Софиянски, Иван Костов, Евгений Бакърджиев, Петър Стоянов, късметлийски яхналата първата изборна вълна Лияна Панделиева (величана като „лице на демокрацията”) и маса „дисиденти” на патерици нямат нищо общо с 10 ноември. Те имат нещо общо с 11 ноември, 12 ноември, 13 ноември и всички нататъшни ноемврита и декемврита. Дистинкцията е съществена и заличаването й дава възможност на шушумигите да принизяват и се подиграват с действията на онези около двеста души, имали смелостта и нямали акъла да тръгнат срещу могъщата система.

И защото, когато всички те обират овациите по почетни подиуми, мен ме питат на път за родната панелка в „Мусагеница” защо не съм извършил прехода като хората, защо съм забатачил селското стопанство и изобщо демокрацията, защо едно съм мислел някога, пък друго станало и направо съм спрял да мисля. Не съм виновен за делата на ония от почетния подиум. От 15 години съм се върнал в Алма матер, чета си лекциите, пиша си статиите, нищо не забатачвам. И за сведение продължавам да мисля.
Което трябваше да почнем, го почнахме. Каквото трябваше да направим, го направихме. Изтласкахме БКП от крепостите и привилегиите й, създадохме опозицията, преориентирахме България към авангарда на цивилизацията. За станалото след нас да отговарят дошлите след нас!

Във философско-исторически план 10 ноември 1989 г. е началото на социална революция. Всяка радикална промяна, всяко коренно реформиране на отделни области от социалния живот или на социалната система като цяло е революция. Постепенната трансформация е еволюция. Плоски анализатори привиждат зад „плашещия” ги термин планини от трупове, реки от кръв, Бастилии, халосни снаряди на „Аврора”, трибунали, насилие, терор, барикади, „Майко, Фернандес убит...” и прочие.
Другаде и в други времена го е имало. Но не е задължително. Различни са начините, по които бива осъществявана революцията. Има мирен (парламентарен) и немирен (въстание, бунт, чужда военна намеса, преврат и пр.) път на извършване на социална революция. Има революции в отделни обществени сфери – индустриална, научно-техническа, научна (Томас Кун), информационна, глобализацията на света и световните проблеми.

Българската демократическа революция, получила силен тласък от рухването на източноевропейския „социализъм”, световните антитоталитарни тенденции и масовото вътрешно недоволство, започва на 10 ноември 1989 г. с вътрешнопартиен кадрови кадрил (не е преврат „превратът”, съгласуван от „превратаджиите” с оня, комуто го готвят!), продължава със стимулиран след първите признаци за разпадане на режима обществен натиск върху сдаващата позициите си висша номенклатура, с качествени законодателни промени, засягащи държавното устройство, формата на собственост, политическата система и т. н. Прословутият вътрешнопартиен „преврат” тоест е формата (проявлението), революцията е съдържанието (същността).
Няма нищо фатално в това всеки да носи в сърцето си и да защитава своя „10 ноември”, своето начало на своята промяна, своята революция. Само да не забравя какво е имало преди него.

Така е, датите ни разделят. Особено когато са лично преживени.
Далеч по-важно е да ни обедини стремежът към преодоляване на духовната разруха, към осигуряване на национален и личностен просперитет, към гарантиране на спокойно и достойно съществуване на бъдещите поколения. Стремежът към очовечаване на света, в който живеем.