Щрихи към словесния портрет на ВЕЖДИ РАШИДОВ
по повод удостояването му със званието “доктор хонорис кауза” на СВУБИТ

Уважаеми г-н Ректор,

Уважаеми колеги, почитатели на изкуството на Вежди Рашидов,

Дами и господа,

Всички ние, които присъстваме в тази зала, имаме привилегията да станем съпричастни с удостояването със званието “доктор хонорис кауза” на СВУБИТ на големия български скулптор и творец с изявена гражданска позиция Вежди Рашидов. Той казва за своето творчество, че е мълчаливо. Но пластичните изразни средства, с които създава образи, му позволяват да изгради една галерия на хуманността, която говори на висок глас за любовта към човека с неговите пороци и големи добродетели. Не по-малко красноречива е и неговата гражданска съвест, която разкрива чувствителност към съдбата на хората и техния живот. Стефан Цанев казва, че той владее не само длетото и четката, но и словото и перото. Тези таланти на Вежди Рашидов се открояват отчетливо в авторската книга “Изкуството и властта”, която представя пред широката публика словесен и образен автопортрет на човека и артиста, като рисува в същото време и широко платно на родната действителност с всичките й нелицеприятни явления и герои, петна и полусенки. Творческата енергия и многостранните таланти на Вежди Рашидов са причина Стефан Цанев да го определя като:“един от днешните апостоли на човеколюбието, от пророците на духа“, а Любомир Левчев - като “творец с феноменален художнически талант и ярък публицистичен език”. Виктор Пасков го коронова като “безспорно най-големия талант в скулптурата и малката пластика”, като подчертава, че неговото изкуство се развива с непознати за България темпове и е аплодирано в страни със стари традиции в пластичното майсторство. Световно известният френски скулптор Сезар казва: ”Българският артист Вежди Рашидов е наредил себе си и своята страна сред най-високите върхове на културата на 20. век, сега и завинаги”. И още: “Това, което прави, е прекрасно, докоснато от експресионизма.... толкова е завладяващо. Той е толкова силен като излъчване, толкова могъщ... Очевидно е колко много културни пластове присъстват в творбите му. Той е един от неокласиците на нашето време”. Академик Раймон Додел, Президент на Световната академия на изкуствата сравнява скулптурите му с химера, създадена от силното творческо въображение на артиста. Президентът на Есенния салон, художникът Барон Реноар подчертава значението на движението за възприемането на творбите му, както и психологичното деформиране на човешкия образ. “Аз мисля, че Вежди Рашидов е много, много добър, бих казал - превъзходен”, казва той. Големият български художник Емил Стойчев пише за него от Париж: “Какво представлява в крайна сметка окото ти на скулптор: любов, отлично познание на тънкостите на занаята, силна и същевременно изящна форма, стремеж към съвършенство. Всички тези качества като цяло и взети поотделно представляват твоята гордост”. А по повод изложбата му на скулптури и рисунки в галерия “Кати” през 1994 г. Йордан Радичков разсъждава: ”Ако Бог - нашият отец и създател, бе оставил скиците, чертежите и рисунките си, ние щяхме да знаем много повече за това, как е замислен и създаден човекът, дали той е завършеният човек или е само чернова на човек... Вежди избягва този божи пропуск. Чрез показаните тук скици и рисунки ние научаваме за мъките на твореца, докато се съревновава, спори и преодолява материята, за да й предаде нови форми.”

Тези признания за големия талант на нашия сънародник не го главозамайват, неговата искреност продължава да бъде непосредствена и вдъхновяваща, когато признава, че “болката на една душа се превръща в бронз, в желязо, в пергамент, в звуци. Духът е катализатор на това материализиране” .

Роден на 14 декември 1951 г. в Димитровград, той отрано познава болката. Когато е в 4-и клас, вече в Кърджали, където баща му работи в мините, загубва майка си, прочута певица на турски и български народни песни, наричана “Славея на Родопите”. Тази житейска драма травмира малкото момче, но едновременно с това закалява характера му, приучва го към концентрация и самовглъбяване, отключва влечението към рисуването. До седми клас живее в сиропиталище. После учи в Художествената гимназия в София, а през 1978 г. завършва Художествената академия, специалност “Скулптура” при проф. Д. Даскалов, където по-късно като утвърден творец преподава. Творческите му изяви още от началото на пътя му в изкуството са силни и многобройни. Участвува в групови, тематични и самостоятелни изложби във всички по-големи градове в страната, в повечето европейски държави и световни културни центрове. Излага творбите си в повече от 45 самостоятелни изложби в Пловдив, Габрово, Базел, Париж, Варна, Варшава, Ст. Загора, Краков, Лондон, Димитровград, Делхи, Москва, Ереван, София, Истанбул, Амстердам, Токио, Анкара, Сапоро, Виена, Измир, Созопол, Сеул, Берлин, Вашингтон, Претория, Йоханесбург, Белград, Довил, Палма де Майорка и др. Само в Париж престижни галерии са организирали осем пъти негови самостоятелни изяви. Темите на неговите скулптури и малки пластики са разнообразни, винаги посветени на човека, и драматичните му състояния, пресъздадени в оригинални художествени образи. Неговият почерк в изкуството се характеризира с ярко индивидуална пластичност и силен емоционален заряд. Забележителните качества на неговите творби са отбелязани с многобройни награди, увенчаващи яркия талант на своя създател, признание за голямото изкуство: Награда за скулптура на Международния симпозиум в Бургас ’78 г., от Националната художествена изложба в Плевен ’78 г., Златен медал на Ватикана на името на Данте Алигиери ’81 г., Първа награда от Международно биенале на хумора и сатирата в Габрово ’83 г., за портрет на художника Борис Димовски (1983 г.), Почетен златен медал на Европейската академия за изкуства - Париж, “За изключителни заслуги към човешката общност” ’85 г.; Сребърен медал на Първото световно триенале на портрета в скулптурата в гр. Гданск, Полша през 1987 г., Награда на Световното изложение за изкуство на принца на Монако,1987 г.; Почетен диплом на Министерство на културата на Армения през 1989 г.; Почетен диплом на фондация “Арт Хоризонтс”- Ню Йорк през 1989 г., Голямата годишна награда на СБХ за скулптура на името на Марко Марков през 1989 г., Наградата на веригата Юнекура – Япония през 1996 г., Наградата на асоциация “Арт диалог” за най-добър чужд автор за периода 1989-1996 г. Негови произведения се намират в почти всички галерии в страната, както и в много частни колекции и музеи в чужбина: Музей Пушкин - Москва, Фондация Лудвиг - Кьолн, Национална галерия - Ереван, Национална галерия - Варшава, Музея Маннцу - Токио, Музей Корита - Токио, Статис музеум Отаро - Япония, Фондация Екли - Париж, Музей Тилсен - Канада, Национална галерия - Анкара.

Вежди Рашидов е член на: международната Академия за пластично изкуство към Юнеско, Европейската Академия за изкуства, Парижкия есенен салон, Съвета за духовно развитие към Президента на Р България. Той е почетен гражданин на Армения, на гр. Кърджали, на гр. Мадан, на гр. Дулово, член-кореспондент на Българската академия на науките.

За своето ярко участие в международния културен живот и високото изкуство Вежди Рашидов е удостоен през 2002 г. с държавни награди: Орден на заслугите І ст. на Република Украйна, Орден за заслуги и чест І ст. на Република Турция, Народен художник на Турция. През същата година по случай неговата 50-годишнина за цялостно творчество и принос към националната култура той е награден с орден Стара планина І ст. от Президента на Република България. Тези професионални и държавни награди бележат възхода на творческата личност и развитието на голямото изкуство. Към тях днес ще добавим и почетното звание “доктор хонорис кауза” на нашето висше училище, присъдена му Академичния съвет за големия принос към българската култура и активната гражданска позиция. Както казва Виктор Пасков, Вежди Рашидов ще остане в културната история на България като жалон, по който ще се мерят бъдещите поколения, като прекрасен, отзивчив човек, лъчезарен характер, един от най-големите патриоти, които са се раждали в нашата страна. ...
СВУБИТ, 18 май 2006 г. доц. д-р С. Вранчева

Академично слово на чл.-кор. Вежди Рашидов,

Doctor honoris cаusa на СВУБИТ

Когато ми казаха, че трябва да напиша слово по случай удостояването ми с титлата доктор хонорис кауза на Висшето училище, седнах прилежно като отличник и започнах. Гледайки това, което съм написал, реших, че думите са страшни, скъсах листа и го изхвърлих. Затова днес няма да чета. Ще говоря.
Благодаря на моите приятели от Академичния съвет на СВУБИТ, макар че тази титла трябваше да я получа от едно друго училище, в което преподавах десет години. Все пак съм благодарен, че поне не ме изхвърлиха оттам, защото съм като Франсоа Вийон- навсякъде приет и нежелан съм аз. Но най-голямата награда, която може да получи човек, вече съм я получил - да ме срещат хора на улицата, които да ме поздравяват и да искат да ми целунат ръка, и то хора, които са на годините на майка ми.
Днес не съм поканил свои гости, защото онези мои приятели, на които цял живот съм помагал, днес не дойдоха. Тук са само тези, които са помагали на мен самия. За мен званието “доктор хонорис кауза” означава отговорност към СВУБИТ.
Благодаря ви!