20.01.2009 г.
вторник
РАЗМИСЛИ в БЕЛОТАТА на ЗИМНАТА ТИШИНА
Вървя ли, вървя по белия сняг. Около мен белота, тишина и красота. Красотата на зимната природа по тази чудна българска земя!
Вървя и си мисля за Вселената, за Бога, за планината Витоша, издигнала се току пред очите ми, за птиците и катеричките, които наблюдавам около себе си, за хората и за мене самият...
И за кой ли път осмислям и се убеждавам в една проста, но велика човешка истина. Хората трябва да се обичат, но и да се уважават и ценят един друг като личности, като мъж и като жена. Да се обичат, да се уважават и да се ценят...
Обичта понякога може да изчезне, да изтлее от само себе си, но има ли уважение и ценене на личността на другия човек, светът не свършва със свършването на обичта..., не свършва нито уважението, нито цененето на другият, когото вече може и да не обичаш или пък той да не те обича...
Човешкият индивид е цялостна и многостранна личност; той не е ценен и не заслужава уважение само тогава, когато с него ни е свързвала и нишката на обичта...
Човек е човек винаги, докогато сам успява да бъде такъв...
Такива мисли се раждаха и витаеха из главата ми, докато следвах човешкия си път по белия сняг...