25.09.2007 г., вторник
Пушех, пиех кафе и оглеждах внимателно алкохолиците и наркоманите,
които бяха току-що приключили със закуската и стояха на групи пред раз-
личните сгради. Клиниката в средата на 70-те години заемаше голяма
територия, намираше се в нещо като естествен парк, състоеше се от де-
сетина едноетажни постройки - лечебни помещения, административна
сграда, отделна столова, работни помещения, две три отделни бунгала,
павилион за  цигари, кафе, разни стоки и нещо за хапване.
 Обстановката особено сутрин изглеждаше нормална и спокойна. Там нямаше диагностицирани за трайни психически увреждания, нямаше решетки по коридорите, не се заключваха болничните стаи отвън, движение-
на пациентите беше свободно. Имаше обаче по замисъл непроходима те-
лена ограда, която да изолира напълно намиращите се вътре от контакт с
хора извън клиниката. Доколко замисълът беше реализиран, това беше
вече друг въпрос, защото вътре по всяко време на денонощието имаше
както изпокрит алкохол, така и - както визуално се убедих - наркотици.
Беше сработил и механизмът на затворническото общуване, в което неиз-
менно от хаоса се ражда порядък, групите се структурираха йерархично,
утвърждаваха се лидери. 
Защото - необходимо е да напомня това - най-краткият престой за доброволно постъпилите беше една седмица, а за
хоспитализираните по задължително за изпълнение решение на лекарска комисия - минимум един месец, който по правило се удължаваше на три
месеца средно. А доброволно постъпилите, както скоро ме информира и
доктор Х., били само около 5-6 човека годишно. Така че в клиниката живее-
ха алкохолици и наркомани, които прекарваха заедно месеци наред; оттук
и сработването на механизъм за общуване, който наподобяваше общуване-
то в затворите.
В 10 часа отидох в кабинета на доктор Х., той оформи документацията ми като за пристигнал по лична воля пациент, каза ми, че по време на визита-
цията ми е осигурил подходящата според него болнична компания и заедно
с една сестра ме заведоха в бунгалото. Но само отвори червената врата,
каза ми "влизай, при тези болни ще се лекуваш", и се върна обратно. Сест-
рата ме настани на четвъртото свободно легло, показа ми това-онова и
също се замина.
И тримата ми съквартиранти бяха там, като двама от тях очевидно бяха
пристигнали малко преди мен, защото още се суетяха около леглата, шкаф-
четата си и общият гардероб. Четвъртият, от когото ще започна да споделям първите си впечатления, беше около  40-годишен, явно необразован мъж,
но който се стараеше да говори и да се държи на по-голяма висота от зна-
нията и образованието си. Нещо като селянин, отскоро преселил се в ня-
какво околийско градче.
Тодор - това е истинското му име -, обаче отникъде заникъде не се беше преселвал; той си живееше в родното село, само че беше железничар и
работата му беше да пътува по влаковете като някакъв прикачвач на ваго-
ни. Затова беше пообиколил България, видял беше и неселски народ, из-
градил си беше навикът да се стреми към по-културен разговор. А иначе
си беше и разговорлив човек. Той бързо забеляза, че аз просто седя на
един стол до масата, без да оправям нито багаж, нито легло, и реши, че
аз съм нещо стреснат от идването ми тук, нуждая се от помощ.
 НЕ СЕ КАХЪРЕТЕ, ДРУГАРЮ - обърна се той към мен -, ВИЕ СИ ИЗГЛЕЖ-
ДАТЕ МНОГО ДОБРЕ, Я КАКВИ ДРЕШКИ НОСИТЕ, СЕСТРАТА ТАКА, С УВА-
ЖЕНИЕ НЯКАК ВИ ГОВОРИ, СИГУРНО СТЕ УЧЕН ЧОВЕК, НА ДОБРА ЗАП-
ЛАТА, ЗАЩО ЛИ ПЪК И ТАКИВА КАТО ВАС ПИЯТ КАТО НАС, ПРОСТИТЕ
ХОРИЦА? А И НЕ МИ СЕ ВИДИ ДА СТЕ БАШ ОТ АЛКОХОЛИЦИТЕ, ПЪРГАВО
ДВИЖИТЕ, ОТПОЧИНАЛ СТЕ СИ, НАСПАЛ СТЕ СЕ, ЗНАЧИ, ДА НЕ СТЕ ПЪК
НЕЩО ОТ НАРКОМАНИТЕ, ОТ ТЯХ ИМА ТАКИВА КУЛТУРНИ МЛАДЕЖИ...
- ЗАЩО БЪРКАШ КУЛТУРАТА С ПИЕНЕТО, ТОДОРЕ? - обади се друг един
съквартирант. - МЕН КАТО СА МЕ КЛАСИФИЦИРАЛИ ЗА АЛКОХОЛИК, ДА НЕ
БИ ДА СЪМ НЕКУЛТУРЕН ИЛИ ПРОПАДНАЛ? ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ СИ 
РАБОТЯ БЕЗ БОЛНИЧНИ КАТО НАУЧЕН СЪТРУДНИК ВЪВ ФАРМАЦИЯТА,
ИМАМ СИ ДОБРА ЗАПЛАТА, НИКОГА НЕ СЪМ ПАДАЛ НА УЛИЦАТА, ДАЖЕ
ПИЯН КАТО ПИЯН НЕ СА МЕ ВИЖДАЛИ. ВСЯКА  СУТРИН СЛАГАМ В ЧАН-
ТАТА ПОЛОВИН ЛИТЪР РАКИЯ И ПРЕЗ ДЕНЯ НА РАБОТА ТИХО И НЕЗАБЕ-
ЛЕЖИМО СИ Я ИЗПИВАМ - НА ЧАС ПО ПЕТДЕСЕТ ГРАМА. ТОВА Е.
МЕН ЖЕНА МИ МЕ ВКАРА ТУК, ТЯ СЕ ОПЛАКАЛА НА ШЕФОВЕТЕ МИ, ЧЕ ВСЕ-
КИ ДЕН СЪМ СЕ ВРЪЩАЛ ПИЯН ОТ РАБОТА. И ТЕ ДАДОХА  СЪГЛАСИЕ ДА
МЕ ПРАТЯТ ПРИ СЛУЖЕБНИЯ НИ ЛЕКАР, ПОСЛЕ ПРИ ДРУГИ И ТАКА
НАТАТЪК ДО ТУК. НО ВСИЧКО ТРЪГВА ОТ ЖЕНА МИ, НИКОГА НЕ СЪМ
ИМАЛ ДОРИ ЗАБЕЛЕЖКИ ЗА РАБОТАТА СИ....