Някои хора казват: „Моят истински приятел е Бог! Само Той истински ме познава, само той истински ме обича“. Чувала съм го от хора, изпаднали в много тежко положение, или в състояние на много дълбока обида. При това обида от „по-силни“, смятащи се за имащи или дори за недосегаеми хора. Чувала съм го, и ми е било жал, защото човекът действително е имал нужда да изрече тази дума, да призове тази висока инстанция, за да я противопостави на силния натиск, отхвърляне,  или личен провал – и да оцелее!

Размишлявам по този въпрос, и мога да кажа, че нещата никак не са лесни. И аз съм имала, макар и рядко, усещането че съм „наклеветена“ пред приятел, който би трябвало отдавна да знае истинската ми същност, да ме обича и разбира. (Нарочно не казвам „подкрепя“, защото в наши дни тази дума започна да се употребява безразборно, и често означава „да ме слуша за всичко, точно както аз искам“).

И тогава съм заставала наскърбено пред тази превелика Личност с очакване да вижда абсолютно безпристрастно изборите ми, причините за тях, и да пази спомена и разбирането за моята ненакърнена, чиста, нежна и единствена същност. Да разпознава моята личност отпреди да сгреша, отпреди да угоднича, отпреди да надяна „забавната“ маска на поведение, което реално презирам! Заставала съм, за да Го питам отново коя съм аз, и какво има Той към мене? Тогава, усещането общо взето, е любов. И според мен, само когато човек преживее към себе си такава любов, тя лекува първо неговите рани, и после му подновява силите да е великодушен и творящ спрямо околните.

Другото е напъване, въпреки раните си „да продължаваш с добрите дела“ - като свързочник, носещ жицата под обстрела на врага. Някак е героично, ала зависи доколко те топли геройството. Накрая кръвта ни изтича, раните се подлютяват. Наляга ни апатия или започваме да очакваме прекалено много благодарност от тия, които „спасяваме“.

Затова предпочитам да говоря за изцелението.

Защото много хора казват: „Бог мен си ме обича…“ с тон, който всъщност говори: „А на вас Бог ще отмъсти…“ и показват липса на отношение и вслушване в ситуациите, които не са били по вкуса им. Изумително голям е броят на хората, които не само вярват в Бог, а и че Бог ги обича! Ала не виждаме у повечето от тях да се ражда плодът на тази Божия любов. Напротив, в тях се поражда закоравяване на ината, гордост и други отблъскващи неща.  

За да сме сигурни, че Бог ни обича, е добре да се попитаме какво по принцип Бог обича. И тогава ще видим, че няма как да обича нашия мързел, чревоугодие, егоизъм, инат или непостоянство. Може много да ни жали, че сме зависими от тях. Може да ни наставлява как да се отървем от тях. Но няма как да ги обича…

А ако ние смятаме, че сме нашия егоизъм, нашия инат и нашето червоугодничество, това показва че отдавна не сме се опитвали наистина да усетим кои сме ние. Да закопнеем за самите себе си. Някои го наричаха „Return to Innocence“.

Не знам. Всеки има такива проблясъци. Нещо, което навремето е било по-добре. По-живо. По-пълно с надежда. И сега… я няма. И сега гледаш само ресурсите на другия и им завиждаш, или безумно се дразниш от него и от постъпките му.

Тогава можем да отидем, но не при Съдията, а най-напред при Лекаря.