Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.09 14:10 - ИЛИЯ БЕШКОВ ДУНОВ - оригиналът на моя текст
Автор: lik Категория: Лични дневници   
Прочетен: 1105 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 30.04.2012

ИЛИЯ БЕШКОВ -  МОДЕРНИЯТ БЪЛГАРСКИ СОКРАТ

         

Една чудновата, донкихотовска фигура стърчи високо в нивата на българския културен и обществен живот от началото на двадесетте до към края на петдесетте години на миналия век. Това е фигурата на гениално надарения твоорец Илия  Бешков Дунов. Той е не само голям световен художник. Негови близки приятели свидетелствуват, че Бешков с лекота, на “прима виста” четял и най-сложните нотни текстове, разгадал тайната на българските ритми, свирел на десетина народни инструмента. Освен това стигнал до непознати прозрения за превъплъщението на човека в архитектурата, музиката, рисунката, ваятелството на камък, дърво и метал, общувал свободно и безпроблемно с всичко, създадено от човешката мисъл и въображение.

Писателят Георги Караславов например пише за него така: “Има много надарени хора, но на никой друг не е изсипвано с толкова голяма крина всичкото, което е възможно да се даде на един човек... Той можеше да бъде всичко, а предпочете да е само много български художник. Това го и направи световен художник.” Караславов обаче не е знаел нещо, което излезе наяве по-късно. Не е знаел, че разговорите на и с Бешков грижливо се записват от писателя Станислав Сивриев, а по-късно са публикувани в самостоятелна книга. Така за поколенията и въобще за България е останало едно безценно мисловно и словесно богатство, популярно днес като “Словото на Бешков”. И аз мога спокойно да кажа и да напиша, че Илия Бешков Дунов – това е модерният български Сократ; живял, рисувал, свирил и говорил през двадесетия век.

Илия Бешков Дунов е роден на 24 юли 1901 г. в село Долни Дъбник, Плевенско. В собствената си, така и недовършена докрай автобиография, творецът разказва приблизително следното. Бил петото, последно дете на баща си Бешко Дунов. Израсъл в огромен двор, в който всичко било омешано – хора от всякакви възрасти, добитък най-разнообразен, стопански постройки, тук таме някоя селскостопанска машина. Роднините му били сборище от интелигенти и неграмотни, завеяни мистици и практични безбожници, добросърдечни лели, зли снахи, пиячи и пуритани, музиканти и църковни псалмопевци.

Завършил Плевенската гимназия, Илия Бешков пристигнал в София с намерение да следва музика, но се записал в Художествената академия в класа на професор Никола Маринов. “Тогава – спомня си Бешков – около младия професор Никола Маринов се групираха не само учениците от неговия курс – Илия Петров, Любомир Далчев, Александър Стаменов, Зоя Паприкова, Александър Жендов, Илия Бешков, Кирил Петров, но и от другите курсове на Академията: Пенчо Георгиев, Иван Милев, Иван Ненов, Дечко Узунов, Иван Пенков и други.” /10, 59/ Какво съзвездие, Господи! Всички тези личности израстват като прекрасни художници, а най-своеобразният и уникален сред тях е именно Илия Бешков.

Илия Бешков Дунов бил отличен и амбициозен студент, един от предложените за първенец на випуска. И когато за такъв първенец бил обявен неговият съименник – Илия Петров, Бешков счупил четката си от яд, декларирайки разгорещено, че ще се откаже от рисуването. Няма достоверни свидетелства по този въпрос, но в резултат на собствените ми проучвания лично аз съм склонен да предположа, че тази случка има някаква връзка с преориентацията му към графиката и карикатуата. Ако е така, то българското изобразително изкуство в последна сметка е спечелило от факта, че художникът се е отнесъл страшно ревниво към амбицията си за отличник – първенец на първия випуск на новосъздадената Художествена академия.

Разбира се, има и нещо друго. През целия си творчески живот Илия Бешков непрекъснато се е променял и развивал в различни посоки. Такива са и теоретическите му разбирания за пътя на твореца в изкуството. Говорейки за и с Константин Щъркелов, той изрича следните думи: “... Той цял живот не можа да “прекрачи” отвъд снеговете на Банско и Рила. Това в изкуството, ако не е смърт, е проклятие... Бе, драги Константине, защо мъничко не избягаш от себе си, с какво сме те обидили чак толкоз, та тъй ни наказваш? Поопрегни си малко-малко въображението, него го имаш за петима като теб! – смени хоризонта, сбъркай нещо, та да поочовечиш картината си, и ще видиш сам себе си с ново зрение!... Не! Оставете ме на мира – аз най-добре си зная как... Знаеш, ама не знаеш. Затова правиш по калъпа едни и същи работи, а на нас предоставяш мъката да делим едното от другото. Това ако не е проява на дебел щъркеловски консерватизъм, тогава ще ми се наложи да призная, че аз съм на светлинни години от занаята...” /66, 159/

Тежички, макар и приятелски думи!

Но в хармония с тях Илия Бешков говори за себе си така. Омръзна ми да соча за пример себе си, но в случая с Щъркелов това е неизбежно. Бешков от двайсетте години е едно, от трийсетте – съсем друго, от четирийсетте се върнах при цветната рисунка, а сега рисувам с кибритена клечка, топната в туш.” Само лоясалата душа научава едно нещо и си го прави цял живот, а в мен няма покой. Защото знам, че успокоението в творчеството води към неизбежно поражение. Твоя воля: ако щеш – съгласявай се с мен, ако не щеш – както щеш, но добре помни какво съм ти казал...” /66, 159/ А самият Константин Щъркелов, прекрасен, макар и еднотипен художник, е бил уравновесен и самокритичен човек. На въпрос на писателя Станислав Сивриев – “Нещо ново към тебе?”, той отговаря по следния начин: “Нищо особено. Порисуввам отвреме навреме. Амбициите ги хвърлих вече на тавана. Ако потрябват някому, обади му, че са там...”

Илия Бешков е живо и неоспоримо доказателство, че големият творец, особено пък художник – карикатурист, може да вирее и да твори на воля само в плуралистично демократично общество и в условията на правова държава. Надали има друг пример като неговият, от  който да става така пределно ясно, че комунистическата идеология и граденото върху нея социално-политическо устройство не притежават демократичен характер.

Илия Бешков е земеделец както по родов произход, така и по своята съзнателна политическа ориентация. Затова той е антифашист и главно антимонархист. След 9. 09. 1944 г. обаче един от неговите братя – професор д-р Иван Бешков Дунов, е арестуван и после осъден на смърт от Народния съд в качеството му на бивш министър. Художникът е покрусен и, разбира се, по човешки уплашен за съдбата на братовото си семейство и на неговата собственост. В тази тягостна обстановка става една случка, която заслужава да бъде изцяло възпроизведена с езика на самия Бешков.

За да съхрани апартамента на все още само арестувания си брат от неговото държавно-комунистическо заграбване, Илия Бешков го предлага под наем на свой добър познат, виден комунистически партиен и културен деятел. “Викам си: Иван като министър е  правил срещи с партизани; стана открит застъпник за съветско консулство във Варна – ще го пуснат. А като го пуснат – с друг не мога се оправи, а с Р. О. е по-друго: творец човек, художник с много възможности – лесна работа!...

Поведох го да видим жилището и уж съм уверен, а нещо по-вътре ми слабее и глътката съхне. Ами ако откаже!... Влязохме вътре, тръгнахме от стая в стая: той напред – едър и тежък, аз по него – плах и смален... И той селяк. Като ми каза да  го водя на тавана и в мазето, разбрах, че разкошът той го е приел за осигурен и не го забелязва, а търси към разкоша селската “гарнитура”...  Заведох го първо на тавана, после – в мазето. А и там – наредено, че дори уютно. Пак се върнахме в апартамента. Аз съм примрял, а той с длани изтупва крачолите на панталона си от таванския прах. Изправи се и изпъшка:

-          Неудобен е ..

-          Защо? – питам учуден. – Това е разкош!

-          Малко е помещението за провизии.

-          Как да е малко? – питам още по-смутен.

Погледна ме с тежки и изплъзващи се от изплашения ми поглед очи. Първо чух кокален звук на яки зъби, после – думи:

- Разбери, Илия! – с напевен и застрашително нарастващ глас каза той. – Аз тук ще складирам брашно – чували; мас – тенекета; кашкавал – пити; масло и месо – мноого!... Тук няма място за това. Разбери, Илия, аз искам да ям!” /66, 299-300/

Изтръпнах, когато прочетох тези думи на Бешков за първи път. Понеже никому в България досега не е хрумвало да се съмнява в безусловната честност на художника, то е ясно –още непосредствено след 9. 09. 1944 г. някои комунисти  са били не само гладни,  което е разбираемо,  но и алчни  до степен на оскотяване. Нима този факт не представлява чудесен сюжет за карикатура, нарисувана тъкмо от Илия Бешков? Разминалите се и непознали се Ийсус Христос и Екзарх Стефан щяха да бъдат безобидна закачка в сравнение с животински алчния комунист от висшата номенклатура, културен деятел при това. Представлява такъв сюжет, разбира се, но комунистическата идеология чрез своята партия иска от художниците-карикатуристи да рисуват похвални, утвърждаващи карикатури за дейците на нейната власт.

Голям интерес за осмисляне историята и философията на българската култура в комунистическия период представлява разговорът между художника и тогавашния министър-председател Георги Димитров. Ще приведа част от този разговор така, както си го спомня и както го е разказал самият Бешков. “Запътих се към Министерския съвет по негова покана – беше ме извикал в определен ден и час...

Значи това сте Вие!... Аз зная, Вие сте талантлив майстор, да... Тръгна към мен с две протегнати ръце. Усетих как ме опипа с поглед – като пехливанин, който съобразява откъде да ме подхване и – разбира се, да ме гътне. Беше малко безцеремонно и аз се свих.

- Работете, Бешков! Държавата с всичките си богатства е зад Вас!.

- Господин Министър-председател, досега за пари не съм полагал нито чертичка; и ако сторя това – нека ръката ми изсъхне! – протегнах си ръката и се изплаших от извънземната й белота.

Димитров трепна. Аз отказвах предложено благоволение! Това бе дръзко... Той отдавна бе приел да дава на искащи. Ние бяхме в бившия дворец и аз си бях позволил тъкмо там да припомня морала, който изпълва празната ръка...

Не се лишавайте за дреболии от ръката си, господин Бешков! Тя не е само Ваша... Зная, че сте много работлив. Това, което сте постигнали, Вие сте го постигнали с талант, но и с труд... Осмивайте ленивите, Бешков! Това, което ни заобикаля, работи едва с четиридесет процента от своя капацитет. Леност, леност, леност ни измъчва!

Следва обаче доста неочакван отговор от устата на Бешков.

“ – Не бих могъл да осмивам ленивите с моя мярка за тях, защото имам чувството, че съм най-ленивият човек на света. За истинското осмиване са нужни истински морални основания – другото е падение! Когато омерзен осмива омерзените, това вещае едно всеобо голямо омерзение.

Това, Сиври-сини, бе отговорът ми на “третото изкушение” – отговорът на “първото” не ти казах. Чуй го сега: Когато Димитров от първо виждане поиска да ми внуши колко според него съм талантлив, аз със спасителна усмивка – колкото тя бе възможна на това място – забелязах:

- Притеснява ме обстановката, в която чувам  тези неща от Вас, господин Министър-председател...

            А моя отговор на “третото изкушение” Димитров прие с широка усмивка:

            - Да, да!... Кой пиян и смахнат е направил признание, че е пиян и луд?... Илия, нека се погледнем в очите и взаимно да отговорим: дали ме лъжете, за да Ви повярвам, или Вие сте тоя, за който са ми говорили – човек с куража да осъди първо себе си?...

            - Позволете ми да довърша Вашата мисъл: Човек, който не е в състояние да осъди себе си, когато получи възможност да съди другите – сее порок...

            Той се разходи, спря срещу мен и продължи:

- Аз, Илия, управлявайки, съм принуден да приема екзекуцията като неизбежност (нещо като оправдателно обяснение за убийството на професор д-р Илия Бешков – З. Д.). А не желая тази неизбежност! Затова търся помощ. Помогни ми, Илия, с насмешка, със сатира, с мисъл, за да се запазим от това. Аз много ти се надявам...

            Изправих се и аз – лице срещу лице. Нещо ме задави, но все пак можах да изрека:

- Така кажете! То е много повече от държавните средства. От този момент  съм на Ваше разположение!...

            И започна нашият паметен едночасов разговор, през който опознах Димитров – голям, силен, човечен и... близък. Той диреше опора в мен – слабия. Ти разбираш ли нравствената същина на това общение и защо приех молбата му като повеление на собствената си съвест? Аз дори го нарисувах в няколко карикатури и това бе пълното “затваряне на кръга”... /66, 313-315/

            Това е Илия Бешков! Когато му казват колко е талантлив в един министър–председателски кабинет, той веднага напомня, че мястото не е подходящо за такава оценка. Когато му предлагат без ограничения държавни пари, за да рисува туй, което чакат от него, той веднага отсича, че по-скоро ще пожелае ръката му да изсъхне, отколкото да се продаде на държавата за пари. Когато искат да му наложат идеи и сюжети за рисуване на карикатури, например да осмива леността и мързела, той с виртуозна елегантност сам себе си нарича най-ленивият човек на света. Но когато по човешки поискват от него да помогне, той моментално започва да се чувствува като свободен  творец. И даже там, на самата среща с Георги Димитров, му направил няколко карикатури за “затваряне на кръга”...

            Исторически събитията в България обаче не се развиха така, че Илия Бешков да започне пак да прави своите истински, автентични, Бешковски карикатури. До края на живота си през януари 1958 г. той върши много и най-разнообразни неща – професор и завеждащ катедрата по графика в Художествената академия, постоянно участие в журита на изложби, любовни грижи за народната музика и особено за създаване ансамбъла на Филип Кутев, илюстрация на книги, непрекъснати разговори, в които като фойерверки пръска проблясъците на брилянтната си мисъл, хумор и остроумие, помощ за младите художници, интервюта по радиото и в пресата. Но... не прави най-важното – не рисува и не публикува карикатури! Всички продължават да го мислят и да го възприемат за ненадминат не само в България художник-карикатурист, но това е  слава от неговото минало,  а не от неговото настояще през последните дванадесет-тринадесет години от живота му...

            Тук трябва да направя едно съществено пояснение, особено за по-младите. В края на четиридесетте и началото на петдесетте години на миналия век е било смятано за опасно както да правиш карикатури на хора от комунистическата власт (освен да осмиваш тяхната леност и мързел),  така и  демонстративно да  не правиш карикатури на противниците на тази власт. А противници са, естествено, западно-европейският и американският империализъм, но заедно с тях и отцепилата се от Коминтерна през 1948 г. Титова Югославия. От моите детски спомени за едно Врачанско село с напредването на възрастта изплуват все по-ярки картини, но една от тях не съм забравял никога през живота си. В центъра на селото имаше малка приземна бръснарница, в която дедите и бащите ни ежеседмично се отбиваха. Влязох и аз да се подстрижа за тръгване на училище. И гледам на стената един огромен плакат от серията “Папагал”. На него изрисуван по най-безобразен начин Тито, а отдолу пише: “Тито по пътя на Бенито”. На Бенито Мусолини, както по-късно ми бе обяснено.

            Илия Бешков обаче продължава да не рисува и да не публикува карикатури, което, естествено, не се е гледало с добро око. Понеже авторитетът му като човек и творец е бил безусловен и безупречен, неговите неприятели не смеели да го нападат публично, за да не се самозлепоставят. Но недоволството си тлеело като покрита с пепел жарава, за което ярко свидетелствува един бурен скандал, избухнал чак през 1957 г. Скандалът взривил културна София тогава и е автентично записан от писателя Станислав Сивриев.

            “Бяхме на изложбата на Борис Ангелушев – цялата компания: Бешков, Ламар, Никола Мавродинов, Александър Гетман и аз. Беше и Светослав Минков... От изложбата тръгнахме вкупом към Клуба на журналистите. На масата бавно затля напрежение и то не вещаеше нищо добро.

            Светослав Минков пръв се зацепи за Бешков: защо не рисувал аантититовски карикатури! Бешков го изгледа продължително и отговори:

            - Аз най-добре му зная слабото място на Тито, но върху фона на вашата  брадварска пропаганда нарисуваното от мен ще прозвучи като дружески шарж... Ти – вгледа се той дълбоко в Минков – би ли поел риска да ме спасяваш...?

            Бешков не сваляше от него упорит поглед, а Минков се нагърчи:

            - Не тъй, Илия, не! Твоята работа е малко по-друга. Ти още не можеш да забравиш, че си ял сръбски пари!...

            Изстинахме. Това бе твърде много... Бешков изведнъж пребледня и съвсем неочаквано стовари двата си юмрука върху масата. Чу се трясък, разхвърчаха се шишета и чинии. Тя стана, каквато стана... А гласът му отпя пронизително в настъпилата тишина:

            - Говедаа...! Вие с вашите престаравания накрая дотам ще се унижите пред Тито, че ще му предложите за изкупление всичко – дори това, което и наум не му е минавало да ви иска! Умните плачат за такава сгода като моята, че  като дойде големият зор, да има кого да изтипосат напред, с кого да се аргументират, а вие? Вие до там сте безумци,  че искате и от мене да обезумея. Защо? Защото аз съм вашата улика! Никога, никога това няма да стане! Ти чу ли ме добре?

            Вече пиян, както ще обясни по-късно, а може би не само поради тази причина, в разправията между Илия Бешков и Светослав Минков се намесва и Ламар.

            “- Илия, ти винаги си бил хитрец. Дръпваш се настрана и изчакваш все ние да се цапаме, а ти винаги чист. Не така, не! Чистият край нацапани приятели не е по-чист от тях.” /66, 327/

            Дори след най-безпаметната нощ обаче се съмва. На другия ден Ламар ще си скубе косите и ще пита:

            “ – Сиврийче, аз и бе това не съм много умен, но като пия, хептен оглупявам. Я ми кажи ти как снощи се осрах пред Бешков?” И като му обясняват, продължава: “Слушай сега. Ти днес можеш ли да ме заведеш при Илия?... Ти ще влезеш вътре да видиш каква е хавата, а аз ще позвъня след десетина минути. Но ще ми отвориш ти, та да разбера да влизам ли, да бягам ли.”

            Чул за молбата на Ламар да се извини, Бешков засиява и се разсмива незлобливо:

            “ – Ах, тая дърта курва!... Как ще го изгоня? Нали за такова нещо уличницата Мария-Магдалена става светица?... Сиври-сини, туй нещо може да го направи само един много голям човек, само който знае колко фалшивата гордост и честолюбието са нищожни пред гордостта на куража!...

            Тогава се прекръсти:

            - Слава богу! Сега чак разбирам, че е имало за какво да се живее... – А после казва на Ламар:

            - Лальо, не снощи – ти сега ме смаза... Ти изповяда пред мен една своя тайна, която е и моя, но никога не съм имал куража да я призная на друг!... Нищо не съм ти казал, нищо не си ми рекъл – то е било само повод взаимно да изпитаме силата си, че да си кажем сега най-важното...”

             А после към С. Сивриев:

            “Сиври-сини, видя ли сега, че грехът също е от бога? Той ни е даден от бога, за да се приближим до него по-съвършени чрез изкупление!...” /66, 327-330/

            Това е пак Илия Бешков, истинският, неподправеният Илия Бешков! Готов винаги да прости един грях, ако бъде изкупен. Налага се обаче да кажа, че независимо от широкия публичен авторитет, от грамадния интерес към него и от високото официализирано уважение, като художник той не се е чувствал вътрешно удовлетворен поради простото обстоятелство, че не е бил свободен да рисува такива карикатури, каквито на него му се иска. “Едно е да говориш за свобода – многократно повтаря Бешков – друго е да говориш като свободен човек... Ако искаш да говориш за свобода, ще отидеш при робите; ако искаш да говориш като свободен – търси друго място.” /66, 140-217/

            Илия Бешков би могъл от раз да стане любимец и галеник на комунистическата власт. Той е сред най-популярните антифашисти, народът обича неговите карикатури, ръката му е все така гениална и сигурна, а мисленето му е остро като бръснач. Но той е душевно изграден като свободен човек и няма как извътре да се примири с обстоятелството, че не може хей така, да седне над белия лист, да отвори туша и да си прави карикатури с абсолютно суверенна воля. Пред него са се отваряли много врати за живот извън България както преди, така и след 9. 09. 44 г. Някога например Коста Тодоров – крупен земеделски партиец и държавен деятел, съратник на Александър Стамболийски – го вика в САЩ. “Ти – писал му в писмо Коста Тодоров – не знаеш какво ще бъдеш тук. Ще бъдеш всичко и ще имаш всичко, защото ти можеш всичко!”

            Аз останах тук, с гордост си припомня Бешков тази съблазнителна покана. Само че веднага след гордостта идва горчивината. Не, не за това, че не е отпрашил в Америка.Просто защото не може да рисува! Нека се замислим върху едно странно на пръв поглед размишление на твореца. “Сега  - казва той –съм народен художник, лауреат; фигурирам в протоколните списъци. Тези, които бранят своето място там, смятат, че за мен това е много важно. А за мен най-важното е да рисувам!  Защото един народен художник няма възможност да рисува. Смехът стана подозрителен и все някой се озърта:

            - Тоз смях всъщност какво иска да каже?...

            Едно озъртане, което се предава и на мене... А как ми се търси смешното и парадоксалното – онова, което очиства нравите.” /66, 290-291/

            За по-добро проникване в самоусещането на Илия Бешков през петдесеттте години на миналия век искам да възстановя и да прокоментирам един изключително интересен и показателен диалог между него и Дора Габе, състоял се на 17. 04. 1952 г. С поетесата Дора Габе те са много стари познайници, знаят си, дето се вика, и кътните зъби, та затова си приказват хем откровено, хем задълбочено, както се полага на творци от ранг. В разговора има припомняния на щастливи минали дни, има и размисли за настоящето.

            “ – Помниш ли, Илия, колко хубаво беше тогава? Ти свиреше на всичко, което не издава звук: по главите ни, на масата... Всичко докоснато от твоите вълшебни пръсти пропяваше и проговаряше, а ние слушахме зашеметени:Това не е човек, а магесник!... Само одареният с голямо вътрешно сияние е способен на такива чудеса... Илия, хем беше ти, хем не беше! И тогава, и после съм се питала, а и днес се питам: какво стана с този човек, какво го накара, как можа? ... Накъдето и да тръгна, стигам до едно: до вдъхновението, с което те слушахме...

            - Наистина – отговаря Бешков -, пътищата на превръщения дори на най-баналните поводи в изкуството са неизповедими. Сега чак си давам сметка, като те слушам, че и с мен тогава се е случило тъкмо това... Вярно, бе, на какво ли не свирих? Вземам шише с ракия, духам леко в гърлото му – излиза кварта; знам колко трябва да отпия, за да стане квинта и – квинтата готова!... Ти разбираш ли, какво точно е количественото усещане на гърлото, за да се превърне изпитата ракия в точно определен тон?... По-добре да не знаеш, защото това е работа на дявола...”

            Спомените са хубави, но идва ред и на болната тема. “ – Защо не рисуваш, Илия, защо не пишеш? Раздвижи всичко около себе си; ти толкова можеш, на  тебе ти е позволено всичко! Народът те обича, правителството ти вярва – какво още чакаш?...

Чакам аз да видя дали му вярвам. А народът го махни – тая игра е твърде голяма за него, та да я заиграе по своя свирка със свои нозе... Димитров ми каза:

- Рисувай, Илия, каквото искаш и можеш само ти! Аз ти давам моя картблаанш...”

Аз слушах смален пред великанския му ръст. Накрая го попитах:

Навън (от Вашия  кабинет – б. м.) е друго, другарю Димитров. Кой ще ми повярва на картбланша, който току-що ми дадохте? Никой! Аз не мога да се позовавам току-тъй на Вашето име...

“ – Ти май си прав – рече Димитров -, но все пак опитай. Ако работата стигне до мен, ще я оправя лесно, а това ще се разчуе навсякъде ...”

Не се възползвах от уверенията на Димитров и смятам, че не сбърках, Дора... Не ми трябва никакъв картбланш, който ще трябва да получа не от творческата си съвест, а от някой друг, та нека той да е и Димитров. Димитров си отиде, а аз? Ще трябва да гледам околните като подмокрено коте, ако разбира се, имам очи за това. Не, не, не!” /66, 108-111/

Така, значи... Господствуващата комунистическа идеология е толкова демократична, та се налага Министър-председателят на държавата лично да  дава картбланш на един гениален художник да рисува и да го оправя, ако за карикатурите му започнат да го преследват. Впрочем, политическото меценатство, започнато от Георги Димитров, по-късно си става практика, особено при Тодор Живков. Професор Анани Стойнев е дълбоко прав, когато размишлява относно причините за разцвета на българската проза от 50-те до 80-те години на ХХ-ия век. Той подчертава, че наред с безусловно необходимия писателски талант, без който просто няма как да се мине, важна роля изиграва “организираната грижа” на властта към писателя. Тя е много важна, поставя го на пиедестал, много по-солиден и по-висок от този на отделни монархически любимци в историята, тъй като не е израз на художествен вкус, а на механика, според която писателското слово е своеобразно ново пророчество, рупор на неговата истина. Така писателското слово, поставено в полосата на пророчеството от механизма на властта, е в стихията на своето избраничество. Неговите най-добри представители са истински галеници на съдбата – не само луксозно жизнено обезпечение и постоянно инфилтрирано в масовото съзнание признане, но и относителната свобода да пишат за каквото намерят за добре, стига да не засягат същността на строящия се идеал.” /72, 46/

Затова пак подчертавам, че гениалният художник Илия Бешков можеше да бъде първият галеник на съдбата, но той мълчаливо отклонява височайшата покана на Георги Димитров за политическо меценатство и лично покровителство. Колцина обаче постъпиха като него и спряха да рисуват или да пишат? Пък и обективно погледнато, в крайна сметка резултатите се оказаха положителни, както,  между впрочем, става с резултатите на всяко далновидно меценатство – покровителите си отиват, сътвореното остава за поколенията. Тази меценатска шапка обаче не беше скроена по мярката на Бешковата глава. Той е утвърден гениален художник, при това карикатурист. Възпитал се е сам в дълбинен демократичен дух и от километър разстояние надушва мириса на тоталитаризма, съпътствуващото го подмазвачество и подлост на низшите духом.

Впрочем, ако става дума за подлеците, продължава той в разговора си с Дора Габе, то “и аз съм дребен подлец: кланям се на прислужници, остроумнича пред ректора, който въобще е лишен от чувство за хумор, пляскам по петдесет пъти на Сталин, а смятам за по-достойно да правя това само пет пъти... Отвратително е не самото ръкопляскане, а вървенето срещу собственото убеждение... На събранията не сядам (за да не става непрекъснато и да пляска – б. м.), а поизмествам тояжката си и като намеря повече опорни точки – така си и оставам, защото не ми се кляка и става... Един наш простак каза веднъж Империалисимус Сталин и после сам пляска с длани на глупостта си. Ние не посмяхме дори да кажем за това, защото той се е наметнал с непогрешимостта на партията...”/66, 111/

Вярно е, разбира се, че по време на социализма и комунистчиеското управление бяха осъщесетвени реални резултати в областта на икономиката, социалната сфера, образованието, здравеопазването и само фанатизиран глупак може да отрича всичко това като исторически факт. Само че наистина е ужасно задушаваща онази политико-идеологическа атмосфера, за която така проникновено и човешки говори Илия Бешков. “Аз загубих своята смелост– горчиво споделя той -, защото някой отстрани се поставя над моята лична воля и се нагърбва с непосилната задача да я подменя. На него дори наум не му идва, че е възможно и аз да поназнайвам някои неща, с които да допринеса по-голяма полза от твърде съмнителните му знания... “Какво чух – собствена съвест ли? Ти нямаш въобще собственост – притежавам я само аз, включително и опиканата ти съвест...”, дочува сякаш издън земя Бешков гласът на височайшия си псевдопокровител. Вече не си знам ни враговете, ни приятелите и затова съм в тежка криза. Загубих най-важното човешко достояние – упованието в другия, опората под нозете си...” /66, 112/

Социализмът, комунистическата идеология и политика формираха напълно превратна представа за истинските стойности на сътворяваното в духовната сфера. Ето например какво пише мракобесът Милко Балев, най-довереният слуга от свитата на Тодор Живков, за неговата собствена дъщеря Людмила Живкова. “Людмила Живкова беше блестящ учен, теоретик, изследовател. Нейните научни начинания и оригинални разработки по своето значение и стойност далеч надхвърлиха пределите на нашата страна, защото за големите идеи с общочовешко значение няма граници... Когато човек се запознае със задълбочените й изследвания, разбира, че те несъмнено имат приносно значение за общочовешката духовна съкровищница, а идеите й, претворявани в дела, имат за свой дом целия свят.” /6, 9/

Затова как бихме могли да си представим, че автентично гениален творец от ранга на Илия Бешков, при това всестранно надарен, ще може в зряла възраст да се примири с тоталитаризма и задушаването не толкова на неговата личностно-гражданска, колкото на неговата творческа свобода? С пълно основание може да се каже, че през последните дванадесет-тринадесет години от живота си той преживява покъртителна творческа драма. Вече стъпил с единия си крак в гроба, той през спазмите на собствения си плач изрича:

“ – Всеки плач трябва да се чуе! Останал несподелен у човека, той се превръща в омраза. Такъв е и моят плач. Но ако няма някой уши и сърце за него, какво съм виновен аз? Ти, приятелю – говори Бешков на професора-музикант Арсени Лечев -, все искаш да обясниш работите докрай, да си ги нагласиш тъй, та да са ти леки за опипване. Не!... Тая лесниния ни за себе си я търся, ни на близките си я желая... Аз плача, душата ми няма покой, прощавам се със света, а вие искате да се грижа за това – как да ме разберете по-лесно. Отгоре (на това) ще ми поискате да изясня и политическата презумпция на мислите си! Нямам политическа презумпция, въпреки че с оглед на нея много би ви се искало да умра жизнеутвърждаващо, с “Дружна песен” на уста. А представете си: Аз умирам мъчително, умирам за ужас на тези, които  обичаха да ме виждат на приемите с орден, далеч не така героично, какъвто герой ме изкараха.” /66, 367/

Нито умът, нито сърцето ми позволяват да коментирам тези покъртителни, автентични и дълбоко човешки думи...

Илия Бешков не рисува карикатури през последните дванадесет-тринадесет години от живота си. Но той говори много, при това с ясното съзнание, че думите му ще се записват и ще останат за историята. На това основание бих си позволил да кажа, че той е изрекъл в основни линии всичко, което и сам би написал в своята зряла възраст. Неговото перо, както прекрасно личи от собственоръчно изписаните му текстове, е брилянтно. Изреченията и мислите му са точно толкова изящни, колкото и линиите на гениалните му карикатури. Емилиян Станев е проявил дълбинния си писателски усет, когато е изрекъл думите: “Мале, мале, добре че Бешков не реши да става писател. Хич нямаше да ни е лесно!”

Когато му предали оценката и мнението на Емилиян Станев, очите на Илия Бешков преискряли от радост. “Истинското слово – изкоментирал художникът – е повече от рисунка – то привидно си служи с изображение, но същината му е в невидимите неща. Най-съществено е това, което човек вижда със сърцето си, и предметният свят е само средство на това надфизическо зрение... Графическата линия може да породи мисъл и слово, но породеното от нея слово стига до неща, които за рисунката са недостъпни.” /66, 378/

Като мотивация за настоящето изследване ми послужи Словото на Илия Бешков. Не непосредствено конкретните му изказвания, а словото и начинът на неговото мислене и виждане за човека и света. Затова съм си поставил две главни задачи. Първата от тях е да експлицирам някои негови разсъждения и мисли, като ги обединя около формулирани от мен проблеми. По такъв начин днешният читател ще може значително по-добре и по-ясно да схване дълбочината на неговите прозрения и постоянството, с което гениалният художник е дълбал върху най-същностните измерения на проблема за човека като българин и българина като човек.




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lik
Категория: Лични дневници
Прочетен: 770034
Постинги: 477
Коментари: 380
Гласове: 6047
Календар
«  Октомври, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031
Блогрол