Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.02 13:44 - САМООРГАНИЗИРАНЕ на ЧОВЕКЪТ като СИСТЕМА
Автор: lik Категория: Лични дневници   
Прочетен: 362 Коментари: 0 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 11.02.2017
Професор  Здравко  Дунов
Професор  Снежана  Дунова

                 Нека   сега  да  анализираме  САМООРГАНИЗИРАНЕТО  на  ЧОВЕКЪТ   като  СИСТЕМА  през  призмата,  от  гледните   точки   на  КАУЗАЛНОТО  и  ТЕЛЕОЛОГИЧНОТО  отношение.  

                  ИСТИНСКИ,  АВТЕНТИЧНО  човешкото  отношение  към  природата  и  към  самият  себе  си  по  принцип  не  съществува  в  качеството  му  на  КАУЗАЛНО  детерминирано  отношение.  Вярно  е,  разбира  се,  че  като  физическо  тяло  ЧОВЕКЪТ  може  да  стане  обект  на  външно  въздействие,  което  да  притежава  КАУЗАЛЕН,  причинно-следствен   характер;   може  и  сам,  пак  като  физическо  тяло,  да  загуби  контрол  и  да  падне  било  като  се  спъне,  било  ако  трамваят  внезапно  спре  и  т.н.

                  Но   ИСТИНСКИ,  АНТЕНТИЧНО  ЧОВЕШКО  е  само  това  действие,  което  човекът  извършва  по  собствена  воля   и   със    собствена  ЦЕЛ. 

                 Може  на  пръв  поглед  това,  което ще  напишем,  да  прозвучи  прекалено  необичайно,  но  КАУЗАЛНАТА,  причинно-следствената  връзка  никога  не  съдържа  и  не  може  да  съдържа  в  себе  си  НЕОБХОДИМОСТ  на  тази  връзка.   Обикновеното   разбиране   и  третиране  на  каузалната  връзка  е  точно  противоположно -  смята  се,  че  тази  връзка  се  извежда  в  ранга  на  ЗАКОН  именно  и  тъкмо  затова,  защото  изразява  необходими  отношения,  които  ни  давали  възможност  тогава,  когато  знаем  следствието,  да  намерим  и  неговата  причина  или  ако пък  знаем  една  причина,  да  търсим  нейното  следствие.    

                  Нобеловият   лауреат  Иля  Пригожин   и  Изабел   Стенжер   най-напред   категорично    констатираха,  а  после  и  доказаха,   че  ЗА   ЧОВЕКА  няма,  не  е  имало  и  няма  да   има  място  в  света,  който  е  обект  на  изследване   от  класическите  природни  науки.  А  ние  ще  продължим  тази  цитирана  мисъл,  като  формулираме  твърдението,  че  отсъствието,  абсолютното  отсъствие  на  човека  от  света  на  природните  науки  се  дължи  тъкмо  на  обстоятелството,   че  КАУЗАЛНАТА,  причинно-следствената  връзка,  която  те  изучават,  НЯМА  и  НЕ  може  да  притежава   в  себе  си    НЕОБХОДИМ  ХАРАКТЕР.

                           КАУЗАЛНАТА  връзка  е   НЕПОСРЕДСТВЕНА  връзка,   а   ВСЯКА  връзка,  която  е  НЕПОСРЕДСТВЕНА,  непременно  е   СЛУЧАЙНА   връзка.   Ако   предположим,  че  даден   предмет  или  пък  дадено  действие  на  този  предмет,  да  го  обозначим   с  буквата  „А“  НЕОБХОДИМО  поражда  нов   предмет  или  пък  дадено  действие  на  новия  предмет,  да  го  обозначим  с  буквата  „В“,   тоест  налице  ли  е  „А“,   то   необходимо  трябва  да  бъде  налице  и  „В“,  то   ние  всъщност  за  никакъв  нов  предмет  и  за  никакво  ново  действие  НЕ  говорим.  Още   при  анализа  на  Аристотел  и  на  Галилей   ние  отбелязахме  и  подчертахме,  че  ЗАКОН  за  КАУЗАЛНОСТТА  /за  причинно-следствената  връзка/    в   природата  НЕ  съществува  точно  така,   както  не  съществуват  ИДЕАЛНО  твърди  и  ИДЕАЛНО  еластични  тела,   както  не  съществува  природно  равномерно   праволинейно  движение  и  прочие.

                           НЕОБХОДИМ  характер   притежава   именно  ТЕЛЕОЛОГИЧНАТА  ВРЪЗКА,  ТЕЛЕОЛОГИЧНОТО  ОТНОШЕНИЕ.  В  този   вид   връзка  началото   е   ЦЕЛ,  ЗАРОДИШ,  която  цел  и  който  зародиш  необходимо  се  саморазвиват  и  самопостигат.   Каузалната   връзка  е  -  макар  и  самостоятелен -  елемент  на  телеологичната  връзка.  Хегел   твърди,  че  ако  наблюдаващият  разум  иска  сетивно  да  види  какво  е  това  ЦЕЛ,  достатъчно  е  да  погледне  живото  животно.  То  е   органична  вещ,  която  съдържа  източника  на  своето движение  вътре  в  самата  себе си,  задвижва  се  от  своя  собствен  вътрешен  източник,  тръгва  в  избрана  от  него  посока,  преследва  набелязана  от  него  цел.

                             Разбира  се,  както  ЧИСТО  каузалната,  така  и  ЧИСТО  телеологичната  връзка  са  АБСТРАКТНИ,   АБСОЛЮТИЗИРАНИ  типове  връзки.  ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ  притежава  ЕДИНСТВЕНО  СИСТЕМНО-ДИАЛЕКТИЧЕСКАТА  връзка,  която  е  ОПОСРЕДОВАНО  тъждество  на  каузалната  и  телеологичната  връзка.  Но  като  казваме  абстрактни,  абсолютизирани  типове  връзки,  това  НЕ  означава,  че  тези  връзки   НЕ  съществуват  в  качеството им  на  ДОМИНИРАЩИ  връзки,  зад   или  под  които  съхранява  своето  съществуване  и  противоположният  тип връзка.   Нали  по-рано  изтъкнахме,  че  физическите  закони  въздействуват  и  върху  човека,  макар  в  никакъв  случай  да  не  са  автентично  присъщи  за  човека.

                             НЕОБХОДИМОСТ  и  СЛУЧАЙНОСТ  също  са  абстрактни  категории;  на  този  свят  в  неговата  действителност  НЕ  съществува  абсолютно  нищо,  което  да  бъде  или  САМО  необходимо,  или  САМО  случайно.  Всичко   действително  е  ВЪЗМОЖНО,  тоест  ЗАКОНОМЕРНО   до  момента,  в  който  вече  е  станало.

                               СИСТЕМНО-ДИАЛЕКТИЧЕСКАТА  връзка  е  ОПОСРЕДОВАНО  тъждество  на  КАУЗАЛНОСТ  и  ТЕЛЕОЛОГИЧНОСТ.   Но   това  опосредовано  тъждество  се  постига  едва  в  края  на  всеки  процес,  включително  в  края  на  световната  история.   По  пътя  към  достигане  до  края,  до  изчерпване  на  възможностите  за  саморазвитие  на  една  система,  се   случва  следното:   началото  на  системата  е  зародиш, цел,  който  си  дава  налично  битие  в  две  противоположни  една  на  друга  форми,  каквито  са  каузалната  и  телеологичната,  а  едва  след   изчерпване  на  възможностите  за  самостоятелно  съществуване  на  тези  две  форми  започва  да  се  осъществява  процесът  на  тяхното  ОПОСРЕДОВАНО  тъждество.

                                 СИСТЕМАТА    ЧОВЕК  в   своята  ЦЯЛОСТНОСТ  включва  НАЧАЛОТО  и  КРАЯТ  на  СВЕТОВНАТА  ЧОВЕШКА  ИСТОРИЯ.  Но  СИСТЕМАТА  ЧОВЕК,  както  и  всяка  истинска  СИТЕМА  съдържа,  състои  се  от  ПОДСИСТЕМИ.  А  някои  от  тези  ПОДСИСТЕМИ  практически  преживяват  вътре  в  себе  си  живота  и  съдбата  на  ВСЕобщата  СИСТЕМА  ЧОВЕК.    Върху  тази   идея,  например,  беше  развита  уникалната  и  грандиозна  концепция  на  Освал  Шпенглер  в  прочутата  му  книга  „ЗАЛЕЗЪТ  на  ЗАПАДА“.

                         В   хода  на  конкретно-историческото  развитие    възникват,  развиват  се,  утвърждават  се,   господствуват   различни  народи,  нации,  държави,  империи.  Но   така  или  иначе  всред  цялото  външно   многообразие  се  проявява  или  доминацията  на  КАУЗАЛНИЯТ,  или  доминацията  на  ТЕЛЕОЛОГИЧНИЯТ  принцип.

                         ПРИНЦИПЪТ  за  НАЧАЛОТО  като  ЗАРОДИШ,  като   АБСТРАКТНО   единство  между   природата  и  човека,   между   КАУЗАЛНИЯТ  и    ТЕЛЕОЛОГИЧНИЯТ  принцип   се   ражда  на  ИЗТОК,  в  КИТАЙ.  Това  твърдение  съвпада    както   с    известните  в  целия  свят  ПРЕДисторичиски  и   исторически   факти,  така  и  -   което  е  от   изключителна   ФИЛОСОФСКО-НАУЧНА  важност -  с   резултатите   от  приложението  на  СИСТЕМНО-ДИАЛЕКТИЧЕСКИЯ   МЕТОД   в   изследователските  РЕЗУЛТАТИ  на  Георг  Фридрих  Вилхелм   Хегел.

                        ПРИНЦИПЪТ  за  НАЧАЛОТО  като  ЗАРОДИШ,  като  АБСТРАКТНО  ТЪЖДЕСТВО  между  природата  и  човека,  от  една  страна,  и  между   КАУЗАЛНИЯТ  и  ТЕЛЕОЛОГИЧНИЯТ  ПРИНЦИП,   от  друга  страна,   се   движи  от  Изток  на   Запад,  постепенно  се разклаща  и  разчупва,   докато  в    лицето  на  еврейският  и  гръцкият  народ  вече  приема  ДВЕ  коренно  противоположни   форми   на   НАЛИЧНО  БИТИЕ,   при    които   противоположни  форми  на  НАЛИЧНО  БИТИЕ   твърдо   ДОМИНИРА  било  КАУЗАЛНИЯТ   /гърците/,   било   ТЕЛЕОЛОГИЧНИЯТ  /евреите/   ПРИНЦИП.

                         Тук   се  налага  да  направим  едно  пояснение.  В  съвременните  СИНЕРГЕТИЧНИ  изследвания,  чиято  истински   развита  форма  ще   стане  ИМАНЕНТНОТО  философско-научно  изследване,  се  използуват  знания  и  методи  от  различни  науки.  Това   понякога  създава  впечатление  за  нееднородност  както  на  материала  на  изследването,  така  и  на  методите  за  обработка  и   обобщаване  на  този  материал. Тази   първоначално   неизбежна  разнородност   се  проявява  особено  релефно  при  комплексни  изследвания,  в  които  се  поставят  и  теоретически  решават  както  естественонаучни,  така  и  социалнонаучни,  човешконаучни  проблеми.

                           В   хода  на  комплексното  изслезване  възникват   и  неочаквани  аналогии,   възникват  и  възможности  за  разширяване  и  задълбочаване  съзържанието  на  някои  особено  важни,  досега   минаващи  за  стррого  специфични  понятия.  Такова  специфично,  макар и  популярно  като  термин  понятие  представлява  МУТАЦИЯТА.  МУТАЦИЯТА  е   понятие  на  ГЕНЕТИКАТА,  а   генетиката  е  наука  за  НАСЛЕДСТВЕНОСТТА  в  процеса  на  възпроизвеждането  на  живите  организми.  Генетичната   детерминираност  на  ЧОВЕКЪТ   като  ИНДИВИД  е  колкото   добре  известен,  толкова  и  перманентно  дискутиран  проблем.  Като  наука  СЪВРЕМЕННАТА  генетика  е  част  на  МОЛЕКУЛЯРНАТА  биология,   а  другата    нейна  част  е  БИОХИМИЯТА.

                             Проблемът   за  НАСЛЕДСТВЕНОСТТА  обаче  има  и  СОЦИАЛЕН,  освен  биологичен   аспект.  Ето  защо   ние  в  настоящата  книга  ще  изследваме  и  начинът,  по  който  се  наследяват   качествата  на  ЧОВЕКЪТ-РОД,  а  не  само  на  ЧОВЕКЪТ-ИНДИВИД.

 

                         Защо  при  един  народ  ДОМИНАТЕН  става  КАУЗАЛНИЯТ,  а    при  другият  народ -  ТЕЛЕОЛОГИЧНИЯТ   ПРИНЦИП?   Преди  всичко  затова,  защото  в  ЗАРОДИША  потенциално  са   заложени  ДВАТА  принципа    по  същия  начин,  по  който в   резултат  на  половото  общуване  между  един  мъж  и  една  жена  може  да  възникне  както  мъжки,  така  и  женски  зародиш  на  дете.  Тук   ние  стигаме  до  проблема  за  МУТАЦИЯТА,  който  е   далеч  по-фундаментален,  отколкото  е  разбиран  и  тълкуван  досега.  Да  спрем  за  момент  вниманието  си  върху  зародиша,  който  възниква  при  половото  общуване  между  един  мъж  и  една  жена.  Възможна  е   ситуация,  при  която  един  и  същи  мъж  и  една  и  съща  жена  неизменно  създават  само  деца  от  мъжки  пол,  момчета.   Възможна  е  ситуацията,  при  която  същата  жена,  но  след  общуване  с  друг  мъж,  да  ражда  само  момичета.  Възможна  е  и  ситуацията,  при  която  в   общуването  си  с  друга  жена  същият  мъж  от  първата  двойка  да  се   оказва   баща  само   на  момичета.

                        МУТАЦИЯТА  е   открита  като  генетичен  процес,  при   който  възниква  рязко,  внезапно,  без   никаква  външна  причина  една   нова  генетична  рекомбинация,  която  според  законите  на  генетиката  НЕ  би  трябвало  да  възникне,  защото  не  само  не  следва  от  действието  на  тези  закони,  но  директно  нарушава  тяхното  действие.  Ние   ще   формулираме   твърдението,  че   това,  което  в  биологията  се  нарича  мутация,  е  явление  с  още  по-голяма  важност  и  значение  във  философията  на  знанието  за  човека.   Има   социална  наследственост  и  социална  мутация,  които  ние  ще  изследваме  във   философско-научният  анализ  на  човекът  като  система.   И  ще   видим  как  в  световноисторическото  развитие  припламват   мутации,  последвани  от  съдбовни  световни  събития.   Налага   се   обаче  най-напред  да  изясним   проблема  за  ГЕНЕТИЧНАТА   МУТАЦИЯ.

                                                    ГРЕШКА ЛИ Е МУТАЦИЯТА?

                         Основните системообразуващи елементи във битието и функционирането на ИНФОРМАЦИОННАТА СИСТЕМА са получаването, съхраняването, преработката и предаването на информацията.
ГЕНЕТИЧНАТА ИНФОРМАЦИЯ е закодирана в уникалната и неповторима последователност на нуклеотидите в нуклеотидната верига, която изгражда структурата на ДНК- молекулата.
Именно от тази последователност и от нищо друго се определя схемата за строеж и функциониране на всеки жив организъм, която схема външно се проявява като уникален

                          ФЕНОТИП на организма.
Само че тук има една извънредно важна особеност, за която непрофесионалистът никога дори не би предвидил, че тя съществува.
Тази особеност се състои в следното:
"За да се определи ГЕНОТИПА на фага – пише
  Нобеловият  лауреат  Гюнтер Стент - , е необходимо да се изучи НЕ неговият собствен ФЕНОТИП, а фенотипа на неговото потомство.

                         Ако две фагови частици, намиращи се в еднакви условия, дадат начало на потомство с различен ФЕНОТИП, то следва да се заключи, че тези частици са имали различен генотип."
Значи така - ако имаме пред себе си един жив организъм, например Х, то ние, разбира се, можем с най-големи подробности и до най-фините детайли да изследваме и да опишем неговия ФЕНОТИП.


                           Но ако си въобразим, че този фенотип нещо закономерно ни говори за собствения ГЕНОТИП на този организъм, ние ще допуснем елементарна научна грешка.
Защо?
Защото неговият ГЕНОТИП /на същият този организъм Х/ по никакъв начин не се е фенотипизирал в особеностите на фенотипа, с който емпирично имаме работа.
За да се обясни защо АЗ ИЗГЛЕЖДАМ ТАКЪВ, А НЕ ОНАКЪВ, ще трябва да се върна назад - към рекомбинираната генотипна конституция на моите родители; АКО пък искам да разбера как ще се фенотипизира моят собствен генотип, включен също в рекомбинация, ще трябва да създам ПОТОМСТВО.

                       В   ИНФОРМАЦИОННАТА СИСТЕМА информацията най-напред трябва да бъде ПОЛУЧЕНА;  САМО  ПОЛУЧЕНАТА  ИНФОРМАЦИЯ  Е  ДОКАЗАТЕЛСТВО,  ЧЕ  ТЯ  Е   ПРЕДАДЕНА ОТ НЯКАКЪВ ИЗТОЧНИК.
ЗА ИНФОРМАЦИОННАТА СИСТЕМА ТОВА Е ФУНДАМЕНТАЛНО ТВЪРДЕНИЕ.


                      Доминиращата позиция на ПОЛУЧАТЕЛЯ на информацията пред нейният ИЗТОЧНИК в действителност означава, че получената информация винаги е повече от предадената информация /нещо невъзможно и абсурдно за енергетичните системи/, ЗАЩОТО се разполага в цялостен информационен контекст, в който придобива нови смисли и значения. Анализът на ГЕНЕТИЧНАТА информация, на връзката между ИЗТОЧНИК и ПОЛУЧАТЕЛ на тази информация е според  нас   изключително подходящ начин за разкриване същността на това, което ние наричаме ЗАКОН за КОЛИЧЕСТВЕНА КОНСТАНТНОСТ и ОБЕКТИВНО САМОКОНЦЕНТРИРАНЕ на ИНФОРМАЦИЯТА.


                                Наследственото  вещество  на  живите  организми,  което те първо получават от своите родители, а после предават на собственото си потомство - това е веществото, съдържащо се в молекулата на ДНК.
Но как генетичната информация е записана и закодирана в това вещество?
"Единственият възможен отговор на този въпрос - казва един от великите молекулярни биолози -, се състои в това, че индивидуалността на различните молекули ДНК се определя от ТОЧНАТА ПОСЛЕДОВАТЕЛНОСТ НА ПУРИНОВИТЕ и ПИРИМИДИНОВИТЕ ОСНОВАНИЯ в полинуклеотидните вериги.
Или - казано с други думи - дългата макромолекула ДНК напомня нещо като свитък, на който тази информация е записана с помощта на азбука, състояща се всичко на всичко от ЧЕТИРИ БУКВИ: аденин /А/, гуанин /Г/, цитозин /Ц/ и тимин /Т/.
Последователността на основанията в двете полинуклеотидни вериги на всяка ДНК-молекула са КОМПЛЕМЕНТАРНИ.
А това означава, че на всяко основание в едната верига съответствува определено основание в другата.


                           Затова във всяка ДНК-молекула НАСЛЕДСТВЕНАТА ИНФОРМАЦИЯ е записана НЕ ЕДИН ПЪТ, А ДВА ПЪТИ, разбира се, на РАЗЛИЧНИ ЕЗИЦИ."
ЗАЩО НАСЛЕДСТВЕНАТА ИНФОРМАЦИЯ Е ЗАПИСАНА ДВА ПЪТИ, ПРИ ТОВА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО НА РАЗЛИЧНИ ЕЗИЦИ?
И по какъв начин четирите нуклеотидни "тухлички" - адениловата /А/, гуаниловата / Г/, тимидиловата /Т/ и цитидиловата /Ц/ киселина - се съединяват в потомствените макромолекули така, че редът на тяхното разположение да съвпада със специфичната нуклеотидна последователност, характерна за ДНК-молекулата на родителския организъм?


                             По мнението на Уотсън и Крик комплементарното разположение на пуриновите и пиримидиновите основания в двете полионуклеотидни вериги на ДНК се достига благодарение на обстоятелството, че при репликацията на ДНК-молекулата всяка нейна верига непосредствено служи като МАТРИЦА за образуването на верига-партньор.
Двете вериги на изходната двойна спирала се разделят /развиват се една от друга/,, като всяко пуриново или пиримидиново основание притегля и задържа към себе си с помощта на специфични водородни връзки комплементарния свободен нуклеотид, който е готов за полимеризация
.


                             И   понеже   полинуклеотидните  вериги  в  родителската




Гласувай:
0
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lik
Категория: Лични дневници
Прочетен: 690943
Постинги: 436
Коментари: 331
Гласове: 5973
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31
Блогрол