Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.02 10:58 - ХОМОКОСМИЧЕСКАТА СИСТЕМА
Автор: lik Категория: Лични дневници   
Прочетен: 399 Коментари: 0 Гласове:
1


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
 Професор   Здравко  Дунов
Професор   Снежана   Дунова

ХОМОКОСМИЧЕСКАТА  СИСТЕМА

КАУЗАЛНОСТ,  ЦЕЛЕСЪОБРАЗНОСТ,  СИСТЕМНОСТ на  СВЕТА

                  Всички  естествени науки  твърдят,  че  изучават  своите  предмети  на  изследване  като  системи.  Твърдят  също  така,  че  тяхното  познание  също  е  организирано  и  подредено  в  системи.  Защо  тогава  в  тези  техни системи  няма  място  за  човека?

                 Ние  не  можем  да  си  позволим  каквато  и  да  било  недооценка  на  постиженията  на  класическата  наука.  Но  тъй  като  всяка  наука  все  пак  се  стреми  да  открие  и  да  формулира  законите,  действуващи  в  изучаваната  от  нея  сфера,  нека  се  вгледаме  най-напред  в  характера  на  самите  научни  закони.

                  В  съдържанието  на  който  и  да  било  природонаучен  закон  се  включва  определен  тип  връзка,  определен  тип  отношение  между  съдържанието  на  понятията,  с  които  се  формулира  законът.  Нещо  повече  -  отдавна  се  смята  за  твърдо  прието,  че  даден  открит  от  науката  закон  е   истински  научен  само  тогава,  когато  е  вече  изразен  на  математически  език.

                   Защо  ли  тогава  световният  гений  Алберт  Айнщайн  намираше  за  истинско,  за  най-голямо  чудо  това  необяснимо   за  него  обстоятелство,  че  една  свободно  сътворена  в  мисленето  математическа  структура  сякаш  напълно  съвпада  и  в детайли  описва  външните  природни  обекти?

                      Ние  какво,  действително  ли  сме  убедени,  че  формулите  на  Нютон  за  гравитацията  и  на  Айнщайн  за  пределната  максимална  енергия  съвсем  точно  изразяват  нещо  важно  за  самата  природа,  за  природата  като  природа?

               Можем  да  бъдем  действително  убедени  в  това  единствено  при  условие,  че  априорно  мислим  същността  на  разума  на  човека  и  същността  на природата  като  едно  и   също  нещо и,  следователно, това,  което  е  истина  за  мисленето,  то  е  истина  и  за  природата.  Но  такова  мислене  си   е  чиста  проба  хегелианство,  онова  тъмно хегелианство,  което  всички  естествоизпитатели  нито  четат,  нито  разбират,  нито  дори  уважават,  доколкото  презрението  все  още  не  минава  за  форма  на  уважително  отношение...

                Какво  се  случва,  да  не  би  математизираната  природна  наука  да   е  заговорила  с  езика  на  Хегел,  както  един  Молиеров  герой  беше  проговорил  в  проза,  без  сам  да  разбира  това?

                 Тук  ще  разкажем  един  действителен  случай,  който  звучи  като  стопроцентов  анекдот.  На  високо представен   симпозиум  върху  принципите  на  самоорганизацията  на  системите  в  Харвард  бил  поканен  за  един  от   докладващите  Георг  Шмид,  немец  по  произход,  който десетилетия  живеел  и  работел  в  САЩ. 

                   След  като  прочел  своя  написан  доклад  и  започнала  дискусията,  американски  философ  му  направил  укорителна  забележка,  че  такива  учени  не  са  се  събрали, за  да  слушат  имплицитен доклад  за  философията  на  Имануел  Кант.  Германецът  по  произход  направо  се  изумил:  Кант  ли  казахте?  Този,  дето  бил  живял  в  Кьонигсберг?  За  Бога,  никога  не  съм  прочел  нито  ред  от  този  философ,  не  съм  виждал  и  не  съм държал  в  ръцете  си  негова книга...,  нима  наистина  този  човек  е  мислил  като  мен?  Ако  е  така,  значи  наистина  съм  гениален,  както  признават  някои  мои  колеги  и  студенти...

                   Та  животът  на  големите  световни  идеи  понякога  се  възражда  и  по  един  съвършено  ирационален,  несъзнателен  от  гледна  точка  на  тяхната  приемственост  начин...   Този  странен  факт,  между  впрочем,  ни  дава  успокояваща  надежда  и  за  начинът,  по  който  може  да  започне  възраждането  на  Хегеловите  идеи...

                Алберт  Айнщайн  е  световен  гений;  щом  лично  той  обявява  за  най-великото  чудо  тъкмо  това,  че  науката  изобщо  е  възможна,  че  науката  изобщо  съществува,  значи  работата  е  прекалено  сериозна.  Искаме  обаче  ясно  да  подчертаем,  че  Алберт  Айнщайн  открито  признава  една  напълно  реална  ситуация  в  науката,  която  е  изцяло  НЕОБЯСНИМА  в  собствените  интелектуални   граници  на  самата  наука.

                Алберт  Айнщайн  е  бил  само  на  25  /двадесет  и  пет/   години,  когато  изписва  с  математическа  формула  най-важният  закон  на  специалната  теория  на  относителността -  законът  за  пределната  максимална  енергия  на  света.  И  в  термините  на  естественият  език  този  закон гласи,  че  пределната  енергия  на  света,  която  е  константна  величина,  е  равна  на  масата  на  света,  умножена  по  скоростта  на  светлината  на  квадрат.

                 Може  да  не  се  опитваме  да  измерваме  чак  масата  на  целия  свят,  но  тъй  като  законът  се  отнася  до   пределното  количество  енергия  на  всяка   конкретна  физическа  система,  то  истинността  на  Айнщайновата  формула  е  експериментално   проверима.  

                  Когато  формулират  някакви  закони,  природните  науки  твърдят,  че  в  законите  се  дава  мисловен  израз  на  така  наричаната  КАУЗАЛНА   /причинно-следствена/  връзка  между  нещата в   обективната  действителност.  Но  каква  е   всъщност  тази  връзка,  която  самоуверено  бива  наричана  КАУЗАЛНА?  

                    Аристотел  надълго  и  нашироко  дълбае  в  и  около  понятието  ПРИЧИНА,  разделя  причините  на   видове,  на  крайни  и  безкрайни.  Но  общата  формулировка  на   каузалната  връзка  е  следната.  Всяко  конкретно  нещо,  което съществува,  има  начало  и  край,  има,  значи,  възникване  и  изчезване.  Но  никое  нещо  не  възниква от  нищото,  а  винаги  само  от  друго  нещо.  При  това  положение  явлението,  което възниква  сега,  трябва  да   възникне  от  някое  друго  явление,  което  друго  явление  се  трактува  като  причина  за  възникналото  сега  явление.

                 Да,  нещата  реално  възникват  от  други  неща,  или  пък едно  състояние  на  нещото  възниква  от  друго  негово  състояние. Но  за  каквито  и  да  било  конкретни  неща или  явления  да  говорим,  така  наречената  КАУЗАЛНА /причинно-следствена/  връзка  е  винаги  НЕПОСРЕДСТВЕНА  връзка.  Това  означава,  че   едно  нещо  е  само  причина,  а  другото  нещо  е  само  следствие;  между  причината  и  следствието  не  съществува  и  не  може  да  същесдтвува  никакво  ТРЕТО  нещо.

                   Ето  защо важи  правилото  Ако А, то Б,  тоест  правилото, че   ИСТИНСКА  причинно-следствена  връзка  е  САМО тази  връзка,  при  която  едно  ЕДИНСТВЕНО  конкретно  нещо  в  ролята  му  на  ПРИЧИНА  поражда  винаги,  при всякакви  условия,  пак  само  едно  ЕДИНСТВЕНО  друго  нещо  в  ролята  му  на  СЛЕДСТВИЕ  на  причината.  АКО  едно  нещо  може  да  бъде  причина   за  много  други  неща,  или  АКО  друго  нещо  може  да  бъде  следствие  на  много  причини,  то  в  действителност  вече  не  може  да  става  дума  за  ИСТИНСКА  причинно-следствена  връзка.

                  В  такива  случаи  адептите  на  каузалната  връзка  започват  да  говорят  за  действието  на  причината  само  при  определени  конкретни  УСЛОВИЯ,  да  усложняват  и  да  конкретизират  тези  условия  дотогава,  докато  не  им  се  стори,  че  при  наличието  на  такива  и  такива  условия  ЕДНО  нещо  вече  може  да  ПРИЧИНЯВА  само  ЕДНО  ДРУГО  нещо.  Всички  тези  шикалкавения  са  резултат  на  пълното  НЕразбиране  на  същността  на  връзката,  която  се  дефинира  като  КАУЗАЛНА  /причинно-следствена/  връзка.

                   Следва  ясно  и  категорично  да  споделим,  че  НЕПОСРЕДСТВЕНИЯТ  характер  на   КАУЗАЛНАТА  връзка  НЕ  допуска  никакво  отклонение  от  твърдата  ЛОГИЧЕСКА  формула,  която  гласи:  Ако  А,  то  Б. Изписано  с  думи, това  означава:  Ако  е  налице  нещото  А,  то  винаги  ще  породи  нещото  Б,  както  и  обратно – ако  е  констатирано  наличието на  нещото  Б,  то  със  сигурност  е  причинено  само  от  нещото  А  и  от  нищо  друго.

                   Тази  формула  важи  със  същата  НЕПРЕКЛОННА  сила,  с  която  важат  фундаменталните  логически  формули,  като:   Ако  А  е  по-голямо  от  Б,  а  Б   е   по-голямо  от  В,  то  А  е  по-голямо  от  В;    Ако  А  е  равно  на  Б,   а  Б   е   равно  на  В,  то  А  е  равно  на  В.

                Следователно,  КАУЗАЛНАТА  /причинно-следствена/  връзка  между  нещата  е  ИДЕАЛНАТА  връзка,  към  постигането  на  която  човешкото  познание  може  да се  стреми,  но  НЕ  и  да  я  постигне  РЕАЛНО.  Идеалността  на  каузалната  връзка  е  абсолютно  от  същия  тип,  от  който  е  представата  на  физиката  за  идеално  гладка,  идеално  еластична  повърхност,  върху   която  вечно  пада,  тупва  и отново  се  издига  на  същата  височина  една  идеално  гладка,  идеално  еластична  топка.

                 В  реалната  обективна  действителност  НЯМА и  НЕ  може  да  съществува  КАУЗАЛНА  /причинно-следствена/  връзка  в  нейният   чист,  идеален  вид.  Затова  и  науката  досега  никъде  не  е  успяла  да  разкрие  нито  една  единствена  идеална  причинно-следствена  връзка.  Което  ще  рече -  науката  никъде  и  по  никакъв  начин  не  е  успяла  да  открие  каквото  и  да  било  нещо,  събитие,  факт,  което  нещо,  събитие,  факт  да  се  причиняват  пак  от  едно  единствено  нещо,  събитие  или  факт.

                  В  историята  на  класическата  наука  КАУЗАЛНАТА  /причинно-следствена/  връзка   е  въздигната  в  ранга  и  значението  на ЗАКОН  с  непререкаема  сила.  Ние  ще  докажем  по-нататък,  че  именно  абсолютизацията  на  КАУЗАЛНАТА  /причинно-следствена/   връзка  е   източникът  както  на  силата  и  успехите,  така  и  на  вече  настъпилият  залез   на  научната  парадигма,  доминираща  развитието  на  класическата  наука.

                Но   още  тук  се  налага  да  припомним,  че  именно  и  единствено  в  духовната  сфера  на  философията  абсолютизираната  КАУЗАЛНА  връзка  не  само  е  била  подлагана  на  съмнения и  критика,  но  дори  е  напълно  преодоляна  от  Хегел.  Дейвид  Хюм,  този  оригинален  англичанин,  беше  първият,  който  успя  да  докаже,  че  абсолютизираната  причинно-следствена  връзка  е всъщност  творение  на  човешкия  ум  и  не  може  по  никакъв  начин  да  бъде  емпирично  и  експериментално  доказана.

                   Ноторно  известно  е,  че  гениалният  немски  философ  Имануел  Кант  започва  своята  изследователска  дейност,  подбуден  от  проблема  за  КАУЗАЛНОСТТА /причинно-следствената  връзка/  така,  както  този  проблем  е  поставен  и  анализиран  именно  от  Дейвид  Хюм.  Понеже  Хюм  опровергава  съществуването  на  причинно-следствената  връзка  между  нещата  и  явленията  в  природата,  неговото  опровергаване  изважда  Кант,  по  собствените  му  думи,  от  метафизическата  дрямка,  в  която  пребивавала  философията  и  той  се  заема  със  задачата  пък  да  опровергае  самият  Дейвид  Хюм,   като    докаже,  че  каузалната  връзка  съществува  в  природата.

                  Усилията  на  Имануел  Кант  обаче   се  оказали  съвършено  безуспешни.   Дейвид  Хюм  теоретически  атакувал  каузалността  по  толкова  убедителен  и  неопровержим  начин,  та  Кант  накрая  признал  пред  самият  себе  си -  причинно-следствена  връзка  в  природата  не  съществува.  Да,  в  природата,  разсъждавал  Кант,  каузалността  действително  НЕ  съществува.  Но  как  да  разбираме  тогава  научното  естествознаие,  науките  за  природата,  които  са  постигнали  грандиозни  успехи  тъкмо  върху  основата  на  закона  за  причинно-следствената  връзка.

                   И  тъкмо  заради  това,  за  да  примири  философията  на  Дейвид  Юм  с  гледната  точка  на  естествознанието,  Имануел  Кант  стига  до  Коперниканската  според  него  революция,  като  разделя  света  на  „НЕЩО  в  СЕБЕ  СИ“  и  на      „НЕЩО   за  НАС“,  тоест  на  ноуменален   и  на  феноменален  свят. За  света  и  за  нещата  като  НОУМЕНИ,  мисли  Кант,  човекът  нищо  не  знае  и  нищо   не  може  да  знае.  Тези  ноумени  играят  единствената  роля  да  афицират  нашите  сетива  и  да  пораждат  нашите  усещания  и възприятия.

                Единственият  свят,  който  човекът  познава,  казва  Кант,  това  е  светът  за  нас,  светът  на  феномените.  Този  свят  обаче  съществува  единствено  като  съдържание  на  нашето  човешко  познание;  нещо  повече -  този  свят  е  конструиран  от  два  елемента,  като  по-важният  от  двата  елемента  идва  от  самият  човек,  от  неговата   вродена  способност  за  познание. Тази  вродена  способност  за  познание  включва  три  равнища  на  нейната  проява:  априорни  форми /пространството  и  времето/  на  сетивното  познание;  априорни  категории  /включително  ПРИЧИНА  и  СЛЕДСТВИЕ/  на  разсъдъка;   априорни  идеи  /СВОБОДА  и  НЕОБХОДИМОСТ/  на  разума.

               Имануел Кант  преодолява  скептицизма  на  Дейвид  Юм,  като  запазва  валидността  на  КАУЗАЛНАТА  /причинно-следствената/  връзка,  само  че  дефинира  категориите  ПРИЧИНА   и  СЛЕДСТВИЕ   в  качеството  им  на  вродени,  априорни  категории  на  човешкия  разсъдък,  поради  което  е  вече  невъзможно  и  безсмислено  да  се  пита  съществува   ли  причинно-следствена  връзка  в  реалната  обективна  природа.   

                  И   така -  съществува  ли  наистина  КАУЗАЛНА /ПРИЧИННО-СЛЕДСТВЕНА/  връзка  в  обективния  свят  и  в  човешкото  познание  и  ако  да,  къде   и  как  съществува?

Да,  разбира  се,  съществува.  Но  съществува  точно  толкова, колкото  в природата  сами  по   себе  си съществуват  абсолютно  равномерното  праволинейно  движение  и  абсолютният  покой  -   онези  две  състояния,  чрез   постулирането  на  които  Галилео Галилей  формулира  принципът  /законът/  за  инерцията.

                  Галилеевият  закон  за  ИНЕРЦИЯТА  гласи  така:  АКО  едно  тяло  пребивава  в  състояние  на  абсолтно  равномерно  праволинейно  движение  или  в  състояние  на  абсолтен  покой,  ТО  това  тяло  ще  продължи  вечно  да  пребивава  в  това  състояние,  АКО   друго  тяло  с  въздействие  ОТВЪН  не  го  извади  от  това  негово  състояние.  Но  в  природата  реално  НЕ  съществува  нито  тяло,  което  да  пребивава  в  състояние  на  абсолютно  равномерно   движение,  нито  тяло,  което  да  пребивава  в  състояние  на  абсолютен покой. 

                   Значи  Галилео  Галилей  формулира  един  фундаментален  постулат,   който  притежава  смисъл  единствено  при  положение,   че  пред  неговото  съдържание  бъде  поставена  думичката „АКО“.  Тук   искаме  категорично  да  споделим,  че  думичката  „АКО“  е   ЗАДЪЛЖИТЕЛНА  думичка  пред  ВСЯКО  логическо,  математическо  или  научно  УМОЗАКЛЮЧЕНИЕ.  Само  че  тази  думичка  почти  постоянно  се  изпуска  било  от  съображения   за  удобство,  било  пък  съзнателно,  за  да  се  сугестира  категоричност  на  нашите  твърдения  относно  тяхната  истинност.

                   Законът  за  инерцията на  Галилео  Галилей  е  верен  и  действува  винаги,  само  че  АКО  действително  съществуваха  в  природата  тела,  които  да  пребивават  в  едно  от  двете  фиксирани  от  него  състояния.  Ами  АКО  тела  в  такива  абсолютни  състояния  НЕ  съществуват?  Работата  е  там,  че  научно-практическият   смисъл  на  закона  за  инерцията  не  се  състои,  дори  не  зависи  от  съществуването  на  тези  две  състояния. 

                  Смисълът  на  закона  е  в  положението,  че  никое  тяло  НЕ  може  самото  то,  без  външно   въздействие,  да  промени  състоянието,  в  което  пребивава.  Смисълът  на  закона  утвърждава,  че  ИЗТОЧНИКЪТ  на  всяко  движение  на  едно  тяло,  на  промяната  на  неговото  състояние  или  пък  на  възникването  и  изчезването  му  ВИНАГИ  се  намира  ИЗВЪН  самото  това  тяло.   Добре  известно  е,  че  самият  сър  Исак  Нютон,   макар  и  с   интелектуална  неохота,  накакси  между  другото,  е  принуден  да  признае,  че  действието  на  силата  на  всеобщото  притегляне  се  нуждае  от  ПЪРВИЯТ  ТЛАСЪК  точно  толкова,  колкото  Галилеевите  абсолютни  състояния  на  телата се   нуждаят  от  външна  сила,  която  да  приведе  телата  в  техните  постулирани  състояния.

               В  световната   философска  и  научна мисъл  няма  друг    гений,  който  да  се  сравни  с  Аристотел  по  усилията,  които  Стагирит  полага  за  анализ  на  причината  и  на  причинно-следствената  връзка.  И   тъкмо  Аристотел  формулира  и  анализира  непреодолимите  затруднения,  които  възникват  при  изследването  на  каузалната  /причинно-следствената/  връзка  между  нещата   като  някаква  САМОСТОЯТЕЛНА  тяхна  връзка. 

                  След  време,  разбира  се,  ще  стане  ясно,  че  в  света  реално  съществуват  ТРИ  взаимно  свързани  видове  ЗАКОНОМЕРНИ  връзки  между  нещата  и  събитията,  а  причинно-следствената  връзка  е  само  ЕДНА  от  тези  три  вида  връзки.  И   пак  Аристотел  е  философът,  който,  макар  и  с  непоследователност  и  лутане,  схваща  поне  непреодолимостта   на  затрудненията,  които  се  пораждат  при  трактуването  на  причинно-следствената  връзка  като  САМОСТОЯТЕЛНА  връзка.

                В  многобройните,  виртуозно  изпипани  като  мисъл  и  език  произведения  на  Аристотел  е  налице  ВСИЧКО,  което  е  СТАВАЛО  и  което  е  МИСЛЕНО  в  древна  Гърция.  С  Аристотел  завършва  античната философия  и античната  наука  ПРИНЦИПНО  по  същия  начин,  по  който  с  Хегел  завършва  не  само  немската  класическа  философия,  но и  философията  на  християнския  свят  и  християнската  цивилизация.

               Аристотел  формулира  затрудненията  и  проблемите,  които  философски  бяха  разрешени  от  Хегел,  а  в  науката  не  са  решени  и  до  ден  днешен.  За  какво  става дума?  Става  дума  за  фундаменталните  ЗАКОНИ на  природата,  на  човека   и   на   човешкото  съзнание  и  мислене.

                Като  изследва  проблемът  за  същността  на  ПРИЧИНАТА  и  на  причинно-следствената връзка,  Аристотел  стига  до  извода,  че  има  ДВА  непримиримо  различаващи   се  /противолежащи   един  на  друг/  начина  за  разбиране  и  за  обясняване  на  каузалната  връзка  и  на каузалният  закон.  От   една  страна,  казва  Аристотел,  ВСЯКО  нещо  си  има  причина  за неговото  възникване  и  за  неговото  изчезване.  Само  че ...  само  че  този  подход  неизбежно,  неспасяемо  ни  води  към  една  БЕЗКРАЙНА  поредица  от  конкретни  причини,  следователно,  ние  никога  не  можем  и  няма  да  стигнем  до  завършено  обяснение  на  което  и  да  било  нещо.

                 „Съвършено  очевидно  е  -  пише  Аристотел -,  че  е  необходимо  да  придобием  знание  за  първите  причини:  нали  ние  казваме,  че  тогава  знаем  за  всеки  отделен  случай,  когато  полагаме,  че  знаем  първата  причина. А  за  причините  се  говори  в  четири  значения:  а/  за една  такава  причина  ние  смятаме  същността,  или  същността  на  битието  на  вещта /нали  всяко  „защо“  се  свежда  в крайна  сметка към  определението  на  вещта,  а  първото  „защо“  е  и  причина,  и  начало/;  б/ за  друга  причина  ние  смятаме  материята,  или  субстратът;  в/ за  трета  причина  ние  смятаме  това,  откъдето  е  началото  на  движението;  г/   четвъртата  причина  е  противолежаща  на  последната,  а  именно тя  е „това,  заради  което“,  или  благото /тъй  като   благото  е  цел   на  всяко  възникване  и  движение/.“  /Аристотель. Сочинения  в  четырех  томах.  Т. 1, стр.  70/  

                  Ключовият  проблем  се  състои  в  изборът,  който  човекът  трябва  да  направи,  АКО  смята  за  необходимо  да  приеме  само  един  вид  начална  причина,  или  пък  едно  единствено  разбиране  за  началната  причина.  Проблемът  е  за  началната  причина като  ИЗТОЧНИК  на  възникването,  движението  и  промяната  в  света  на  природата  и  в  света  на  човека.

                   Защото  Аристотел  посочва  и  друг,  противоположен   начин  за  разбиране  на  първопричината,  тоест  за  ЦЕЛТА  като  ИМАНЕНТНА,  вътрешна  форма  за  битуване  на  първопричината  за  движението  на  това, което  се  движи. 

                   Става  дума  за  следното:  трябва  да  се  разбере  и  да  се  отговори  на  въпроса  дали  Галилеевият  закон  за  инерцията  и  Нютоновият  закон  за  силата  на  всеобщото  притегляне,  които  фундаментални  физически закони  ПОСТУЛИРАТ  неизбежността,  абсолюютната  необходимост  на  ВЪНШНОТО  въздейстие  било  за  изваждане  на  тялото  от  „вечното“  му  състояние,  било  ПЪРВИЯТ  ТЛАСЪК,  който  изпълнява  същата  роля,  ЗАДВИЖВАЙКИ  света  и  пускайки  в  действие  на  силата  на  всеобщото  притегляне,  трябва  да  се   разбере,  настояваме,  дали  това   е  ПЪРВОПРИЧИНАТА,  която  неизбежно  трябва  да  бъде  ВЪНШНА  за  причиненото  от  нея  движение  или  изменение.

           Ние  вече   казахме,  че  реално,  в  реалния  свят  обективно  съществуват  ТРИ  типа  закономерни  връзки,  а  КАУЗАЛНАТА  връзка  е  само  ЕДНА  от  тях.  Нещо  повече  -  тези  ТРИ  типа  връзки  /закони/  съществуват  в  неразделна,  в  органична  свързаност  и  взаимодействие  помежду  си.  Тези  ТРИ  типа  закономерни  връзки  са:  КАУЗАЛНА /причинно-следствена/  връзка;  ТЕЛЕОЛОГИЧНА /целесъобразна/  връзка  и  СИСТЕМНА  /диалектическа/  връзка.  Винаги,  когато  каузалната  връзка  се  откъсне  от  телеологичната,  или  пък  телеологичната  връзка  се откъсне  от  каузалната,  се  изпада  в  две КРАЙНОСТИ.

           Първата  крайност,  която  досега  често  споменавахме,  това  е  крайността,  в  която  се  самопоставя  класическата  наука  в  лицето  главно  на  математизираното  природознание.  Природознанието  АБСОЛЮТИЗИРА  каузалната  /причинно-следствената/  връзка,  като  я  превръща  в  самостоятелно  съществуваща  връзка,  която  неизбежно  влиза  в  непримирим  конфликт  с  трактуваната  също  като  самостоятелна  и  АБСОЛЮТИЗИРАНА  телеологична  връзка.   Така  в  човешката  история  се поражда  колосалният  конфликт  между  НАУКАТА  и  РЕЛИГИЯТА.




Гласувай:
2
1



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: lik
Категория: Лични дневници
Прочетен: 690943
Постинги: 436
Коментари: 331
Гласове: 5973
Календар
«  Юли, 2017  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31
Блогрол