МИСЛЕНЕТО  е   атрибутивна  способност  на  човека.
         Нещо  повече -  то  е  фундаменталната  атрибутивна  способност  на  човека.
         Всеки  от  нас,  човеците,  е  стопроцентово  уверен,  че  той  може  да  мисли.
         Но  каква  е  все  пак  същността  на  мисленето  и  какво  е  неговото  феноменологично  битие?
         Какво  правя  аз,  например,  когато  мисля  или  поне  смятам,  че  мисля?
          Нека  най-напред  да  видим  каква  е  цялостната  система  на  човешкото  съзнание.
         Човекът  притежава  сетива   и  сетивни  органи,  чрез  които  усеща  и  възприема  света  и  себе  си.  Същите  или  подобни  сетива  и  сетивни  органи  притежават  и  всички  живи  организми. 
          Усещането  е  фундаментът  на  психиката  и  на  съзнанието.  То  ориентира  човека  или  който  и  да  било  жив  организъм  относно  това,  дали  контактът  със  средата  поражда  у  него  удовлетвореност  или  неудовлетвореност,  дали  поражда  стремеж  към  продължаване  или  към  прекъсване  на  този  контакт,  дали  му  е  приятно  или  неприятно,    топло   или  студено,   сладко  или  горчиво,   вкусно  или  отвращаващо...
            Възприятието  е  твърде  различно  от  усещането.  Възприятието  е  процес  на  сетивно  РАЗпознаване  на  това,  което  се  възприема.  Докато  при  усещането  водеща  роля  има  субектът  на  усещането,  който  сравнява  контакта  си  със  средата  /външна  или  вътрешна/  със  своята  жизнена  норма  за  удовлетвореност  или  неудовлетвореност  от  този  контакт,  то  при  възприятието  обектът,  който  се  възприема,  вече  придобива  главно  познавателен  характер.
            На   усещанията  човекът  реагира  практически,  стреми  се  към тяхното  продължаване /ако  са  му  приятни/,  или  пък  извършва  спонтанни  действия  за  тяхното  прекъсване  /ако  са  му  неприятни/.
            На  възприятията,  разбира  се,  също  може  да  се  реагира  практически,  ако  в  тях  се  РАЗпознава  обект,  който  поражда   желание  за  овладяване  или  пък  контактът  с  него  трябва  да  бъде  предотвратен.
             Но  възприемането  по  своята  същност  е  преди  всичко  РАЗпознавателен  процес.  То  може  да  бъде  наречено  и  усещане  за  усещането,   т.е.   идентификация  на  обекта,  контактът  с  който  поражда  усещането.  Това  е  превантивна  идентификация,   която  е  безкрайно  полезна,  защото  непосредственото  усещане  може  да  бъде  и  пагубно  за  живота.
              За  човека  в  света  не  съществува  никакъв  обект,  който  при  неговото  възприемане  да  бъде  абсолютно  непознат  и  неразпознаваем  за  човека.  Човекът   и  човешкото  познание  възникват  и  съществуват  там  и  тогава,  когато  са  вече  налице  универсални  понятия  за  света,  извън  чието  съдържание  нищо  не  може  да  съществува.
               Нека  за  момент  си  припомним  как  започва  генезисът  на  класическата  гръцка  философия.  Той  започва  с  приемането  на  някакво  първоначало  /водата,  огънят,  разумът...../,   от   което  първоначало  всички  друго  може  да  бъде  изведено.
               Следователно,  ако  усещането   в  исторически   аспект  изглежда  първично  и  предшествуващо  възприятието,  то  в  логически  аспект  е  точно  обратното.
               Същото  важи  и  за  връзката  между  възприятия  и  представи.      
               Исторически  възприятията  предшествуват  представите,  но  логически  РАЗпознаването  на    обектите  на  възприятията  е  невъзможно  без  функционирането  на  представите  като  матрица   за  РАЗпознаването.  Когато  аз  възприемам  някакъв  обект  за  първи  път,  аз   активизирам  съдържанието на  своите  представи,  за  да  мога  да  включа  този  обект  в  някакъв  познат  ми  клас  от  обекти.
                Имануел  Кант  е  първият  световно  значим  философ,  който  разбра  тази  логическа  /обратна  на  историческата/  връзка,  при  която  за  разбиране  на  сетивните  данни  е  необходимо  първичното  съществуване  на  представите,  чрез  които  биват  разбирани  данните  на  възприятията.
                На  това  основание  Имануел  Кант  създаде  своята  философска  концепция  за  априорните  форми  на  сетивното  познание,  за   онези   форми,  които  правят  възможно  самото  сетивно  познание.
                Тези  априорни  форми  за  Кант  са  пространството  и  времето.
                Когато  аз  възприемам  даден  обект,  аз  налагам  върху   него  матриците  на  пространството  и  времето,  тоест  включвам  го  в  системата  на  два  вида  порядък,  който  порядък  идва  от  самия  мен,  а  не  съществува  извън  мен. 
                 Порядъкът  на  пространството  е,  че  нещата  се  разполагат  едно  ДО  друго,  а  порядъкът  на  времето -  че  нещата  се  разполагат  едно  СЛЕД  /ПРЕДИ,  ЕДНОВРЕМЕННО/  друго.  
                 В  гносеологическото  си  качество  на  АПРИОРНИ  форми  на  сетивното  познание  пространството  и  времето  съществуват  именно  като  чисти ПРЕДСТАВИ.
                  ПРЕДСТАВАТА   е  сърцевината  на  човешкото  съзнание  и  познание.  Бидейки  само  ФОРМА  на  сетивното  познание,  тя  получава  своето  СЪДЪРЖАНИЕ  от  данните  на  нагледа,  но  същевременно  подрежда  тези  данни  така,  че  те  получават  разбираем  смисъл  и  значение.
                   Нещо  повече   -  в  своите  представи  човекът  е  свободен  да  въздействува  върху  сетивните  данни,   като  ги  разединява  и  съединява,  анализира  и  синтезира  във  вид,  различен  от  вида,  в  който  са  получени  чрез  сетивата.  В  това  се  проявява  същността  и  силата  на  продуктивното,  творческо  човешко  въображение.
                    Данните  от  непосредственото  възприятие  се  запаметяват,  като  се  трансформират  в  елементи  на  човешките  представи.  В  реалния  човешки  живот  се  осъществява  перманентна  смяна  на  възприятията  и  това   е  непрекъснат  процес.  Тази  смяна  идва  от   обектите  на  възприятията  и  не  подлежи  на  субективен  контрол  -  възприемаш  това,  което  виждаш  и  чуваш,  а  не  онова,  което  и  каквото    искаш.
                    Но  превърнати  в  елементи  на  представата,  данните  на  непосредственото   актуално  възприятие  се  обединяват  с  други,  вече  получени  данни  в    сходни  класове  и   позволяват  класифициране,  а   оттам   и  запаметяване.
                     Никоя  представа  не  може  по  своето  съдържание  да  съвпада  точно  със  съдържанието  на  възприятието,  което  възпроизвежда.  Елементите  на  представата  се  обединяват  и  разединяват  по  субективната    свободна   воля  на  човека.  И  тъкмо  защото  човекът  като  субект  на  познанието  сам  сътворява  собственитее  си  представи,  той  ги  запаметява и  е  в  състояние  да  ги  възпроизвежда.
                      ЗАПАМЕТЯВА  ги  обаче  не  просто  в  битието  им  на  представи  като  някакви  психически  образи,  а  ги  запаметява  посредством   обозначаването  им  с  ДУМИ.  
                       ГЕНЕЗИСЪТ  на  ЕЗИКА   е   тук,  на  психическото  равнище  на  представите.   Първоначално  всяка  дума  обозначава  представа  и  когато  тази  дума   бъде  произнесена,  тя  неизменно  извиква  в  съзнанието  именно  представата,  обозначена  с   нея.  Именно  по  тази  причина  в  човешката  история  са  съществували  хиляди  разновидности  на  езици,  защото  думите  са  се  формирали  за  обозначаване  на  общи   представи,  еднакви  и  разбираеми  само  за  малки  групи  от  хора  с  еднакъв  начин  на  живот,  в  еднакви  условия.
                        Африканският  негър  не  може  да  има  представа  за  това,  как  човекът  потреперва  от  студ,  нито  пък   ескимосът  може  да  има  представа  как  се  ходи  гол  по  земята.
                        Веднъж  означени,  закрепени  и  запаметени  в  и  чрез  думите,  представите  на  свой  ред      /както  преди  това  става  с  данните  на  възприятията/  могат  да  бъдат  свободно  анализирани,  синтезирани,  обединявани,  разделяни  от  човека  като  субект  на  познанието.
                         Именно  свободното  боравене  с  думите,  с  които  са  обозначени  представи,  е  началото  на  това,  което  наричаме  ЧОВЕШКО  МИСЛЕНЕ.
                         МИСЛЕНЕТО  е  познавателна  способност,  изразяваща  се  чрез  познавателен  процес,  при  който  се  борави  само  с  думи,  единствено  с  думи.  Сами  по  себе  си  думите  възникват  за  обозначаване  на  представи,  но  трансформирани  в  обект  на  свободно  боравене  от  мисловния  процес,  думите  стават  /или  могат  да  станат/   знаци  не  просто  на  представи,  а  знаци  на  ПОНЯТИЯ.
                         За  да  се  различи  една  дума,  която  обозначава  представа  от  думата,  която  изразява  понатие,  ПОНЯТИЯТА  СЕ  ДЕФИНИРАТ  ПОСРЕДСТВОМ  СЪЖДЕНИЯ,  които  езиково  са  вече  изречения.
                         ДУМА,  съдържанието  на  която  не  е  дефинирано  или  пък  не  може  да  се  дефинира,  не  е  и  не  може  да  означава   понятие;  тя  съдържателно  си  остава  на  равнището  на  представата.   Но  тези  думи-представи  са  изключително  важни,  защото  в  тях  се  съхранява  връзката  между  абстрактното  мислене  с  понятия  и  сетивното  познание.
                        ПЪРВАТА  чисто  познавателна  операция    изобщо,  която  човекът  извършва,  товаа  е  операцията  ИЗМЕРВАНЕ.
                        Но   измерване  НЕ  с  метър,  килограм  и  прочие,  а  измерване  чрез  ПЕДЯ,  ЛАКЪТ,  КРАЧКА,   ДЕН...
                         ПЪРВАТА  чисто  МИСЛОВНА  операция,  която  човекът  извършва,  операцията,  с  която  започва  ГЕНЕЗИСЪТ  на  човешкото  мисловно  познание,  е  следната:
                       Ако   А  е  равно  на  В,   а   В  е  равно  на  С,  
                                                       то
                                      А   е   равно  на  С.
                        Първото  и  второто  твърдение  се  изказват  въз  основа  на  ИЗМЕРВАНЕ,  но   третото  твърдение  е  резултат  на  ИЗВЕЖДАНЕ.
                       МИСЛОВНИЯТ  ПРОЦЕС  е  процес  на  ИЗВЕЖДАНЕ  на  твърдения-знания,  които  притежават  ЛОГИЧЕСКИ  характер.
                       Човекът  МИСЛИ  тогава,  когато  ИЗВЕЖДА  ново  за  него  знание  от  предпоставки,  които  са   известни.  Мисленето  е  извеждане  на  ново  знание  от  друго  знание,  а  не   директно  от  данните  на  сетивното  познание.   /следва/ 






 

Това, че е процес е повече от ясно, всичко е процес. Мисленето съществува в Света в който живеем, но този Свят за всеки е различен от реалния и се нарича представата ни за Света, но какво е Света, каква е разликата между представата и реалността. Споменахте за свободна воля, а дали я има, каква е причината хората да мислят , какви са причините да мислим и какво точно е все пак мисленето, какъв процес е това. Доста са интересни въпросите, но особено интересен е въпросът за логиката. Валидна ли е тя извън Света представа за всеки. Какво е логиката освен формалните и дефиниции. Уникална е връзката, наразривна между всички интересуващи ни въпроси, мислене, общество, свободна воля, религия, логика, време и т.н. Просто едно без друго не могат да се обяснят. Единна философия са. Не случайно няма мислене без общество, няма общество без религия, защо Бог присъства в религиите и т.н.
Не е въпрос на "извеждане" почти всички живи същества правят "извеждане" , дори едноклетъчното за което Светът е само една термична динамика, условно казано, прави екстраполация на тази динамика което е даже повече от извеждане и това не ги прави мислещи.

Само пример за твърдения на хора, претендиращи, че мислят:

"Спрямо мен се извършва геноцид"
"Най-мразя расовата дискриминация и циганите"

Точно това прави мисленето творчески процес!
Ще следя с интерес статиите ви, защото ме обогатяват...