Душите на жените и мъжете от селото Лик...
Ранна пролет е, не са дошли в селото онези, които идват тук през лятото. Няма още нито учениците и студентите, нито напусналите като мен селото в младините си, но запазили своите бащини домове и земя, нито закупилите къщи, ползвани като летни вили.
Тук са онези жени и мъже, които преживявят целия си живот в селото, които са родени тук и умират тук...
Приказвам си с някои от тези жени и мъже, останали повечето самотни по един човек в къща, как са прекарали тежката зима.
Ами..., зима като зима, отмина вече, да не ни е за първи път, викат ми...
Да..., зима като зима, но как се прави километрова пъртина в дебелия по метър сняr от двама трима човека, за да си купят хляб и още нещо всеки божи ден? Ами, прави се, както се вижда..., прави се и не чух нито думичка за оплакване или някакво недоволство от времето...
Корави са душите на моите съселяни, жилави са остарелите им тела, но живеят и дори усещаш радостта им, че са живи...
Аз съм наследник на фамилия от вековно потомствени селяни, но съм прекарал живота си в плътната среда на световната цивилизация и се оказва, че моето настроение тук е доста зависимо от времето и от природата. При добро, топло и слънчево време, при възможност да съм в жизнен контакт с природата, аз се чувствувам отлично и не усещам никаква самота и самотност..., но наложи ли се да се затворя в къщата, започва да ми липсва софийската улица и онова разнолико човешко множество, което ме отблъсква точно толкова, колкото ме и привлича...
Въпреки всичко усещам, че душите на моите съселяни, които се раждат на едно място, живеят на това място и умират на това същото място, са някак по-умиротворени, че в тях смисълът на човешкия живот е по-ясен и по-осъзнат, затова са и по-примирени със съдбата си...