10.11.2008 г.
     понеделник

                     
                      ЗАЩО не СТАНАХ 
             НИТО  ЧЛЕН на ПОЛИТБЮРО,
                  НИТО  ЛИДЕР  В СДС
                                   или
                    КАКВО  се  СЛУЧИ 
              НА 10  НОЕМВРИ  1989  ГОДИНА, 
           в   05 часа и 12  минути СУТРИНТА?
             Мислех да разкажа този спомен догодина, за 20-годишнината от 10 ноември 1989 година, но трябва да го разкажа сега;  догодина ще бъде късно...
            На  10  ноември 1989 година, както винаги през този период от моя живот,  аз се събудих и станах от сън в 04  часа сутринта. Измих се, обръснах се, направих една машинка кафе и седнах на работната си маса. 
           Работех върху редактиране на второто издание на моята книга "ФИЛОСОФСКИ ОЧЕРК върху ПРОИЗХОДА на ЧОВЕКА", а трябваше да прегледам и доклада си пред заседанието на Националния философски конгрес.
              Да, на 09  и 10  ноември се провеждаше Конгресът на българските философи.  Първият ден пленарното ни заседание протече в зала "Георги Кирков" на Партийния дом, днес сградата на Народното  събрание, а вторият трябваше да   се разделим на секции в различни  аудитории на Софийския университет. Привечер се събирахме отново в зала "Георги Кирков" за да гласуваме за избор на ръководството на Философското дружество в България.
                Та седнал бях аз рано-рано на работната си маса у дома,  когато  телефонният  ми апарат рязко  иззвъня.  Погледнах  към будилника, беше  05 часа и 12 минути. Необичайно, нали?  Леко  стреснат, вдигнах слушалката:
                " - На  булеварда  съм,  пред  кино  "Петър Берон" - дрезгаво изрече Генералът. - Видях, че си светнал лампата, та няма да ти се извинявам за събуждането. Хайде, моля те, слез бързо долу при мен, аз съм вътре в колата. Ще  дойдеш веднага, нали?"
                 Тук  ще кажа няколко думи за Генерала. Няма да споменавам неговото истинско име; той е жив, ако пожелае, сам ще проговори каквото знае и каквото има да разказва. Но ще спомена, че с него бяхме отлични приятели,  пък  и бяхме работили заедно по една нова система за шифриране и кодиране на тайна информация. Системата, всъщност, разработих и създадох аз като  академичен  учен, а Генералът отговаряше за нейното внедряване  в  разузнавателните  служби.
                 " - След  5  минути съм при теб" - отговорих аз и затворих телефонната  слушалка.     
                 Написах  четири  изречения в личния си дневник, които гледам и в момента, облякох се набързо и слязох с асансьора.
                 Генералът  ме  чакаше  в колата си, но като наближих, излезе навън с голям дипломатически куфар в ръка. Здрависахме се и тръгнахме пеша към Южния парк,  в  който  хлътнахме след стотина  метра.
                 Мълчахме.
                 Седнахме на една пейка в началото на парка откъм булевард "Витоша". Беше  прилично  осветено от електрически лампи,  разположени на стълбове в парка.
                 Между  впрочем, точно  на същата пейка след около един месец се запознахме и сприятелихме с доктор  Петър Дертлиев; Южният парк в края на 1989 година беше станал култово място  за денонощно събиране на хора и провеждане на малки и големи митинги,  за  срещи и опознаване на лидерите  и активистите на формиращата  се опозиция спрямо  БКП.
                  Генералът разтвори голямото дипломатическо куфарче,  от  което  извади плоско  шише  добро  уиски, две чаши,  две бутилчици кока кола и кутия с някакви  ядки в нея. Разположи мълчаливо всичко това на пейката между нас двамата,  сипа в чашите,  надигна  своята и рече:
                "От  снощи  имаме  нов  Генерален  секретар на ЦК  на  БКП.  Аз  ще  пия  за  моя досегашен живот, а ти, приятел, пий за каквото си пожелаеш" - изрече  Генералът нещо  като наздравица или тост,  а  после  бавно  изпи чашата  си до  дъно. Последвах го в пиенето, без да произнасям нито  дума.    / продължава.../