10.11.2008 г.
    понеделник


                ЗАЩО  не  СТАНАХ  НИТО
                ЧЛЕН на ПОЛИТБЮРО, 
                НИТО    ЛИДЕР  в СДС
                                 или
                     КАКВО  се  СЛУЧИ 
           на  10  НОЕМВРИ  1989 година,
          в 5 часа  и 12  минути сутринта?

          Изпихме чашите с уиски на екс, а после Генералът ме погледа в очите  продължително и все така мълчаливо,  сипа  си отново  питие.
           "Новият  Генерален  секретар се  казва Петър Младенов. Но  истинският генерален секретар ще бъде друг. Името му е Андрей Луканов. Снощи заседанието на Политбюро мина спокойно,  мирно  и  тихо,  другарят Живков си подаде оставката, днес от 09 часа започва пленума на ЦК.
             Аз  няма  да работя с новото партийно ръководство,  нито те ми вярват, нито аз ги одобрявам и харесвам. Като  свърши пленумът  довечера, утре ще си подам рапорт за преминаване в пенсия, имам повече от достатъчно години работа в службите, макар да не съм остарял.
              Дошъл съм при теб по две причини. Първата е моята лична приятелска воля,  искам от мен да научиш и да знаеш как точно стоят нещата.
             Втората причина е,  така  да кажа, държавно-политическа. Много скоро  България изобщо  няма  да бъде такава, каквато е в момента. И  вие,  умните и почтени хора,  трябва да решите какво да правите.
             Аз  дойдох при теб с   едно   официално  предложение  и с  едно  лично мнение.  Официалното предложение ти се прави от Андрей Луканов и Александър Мирчев,  с мен през нощта, преди да тръгна към теб, разговаря Александър Мирчев, новият завеждащ отдел "Организационен" в ЦК.
                 Не  знаех, че сте приятели с Александър Мирчев, но той  пожела да те намеря под дърво и камък и да те питам съгласен ли си днес на пленума на ЦК на БКП  да бъдеш избран за член на Политбюро на ЦК. 
                 Андрей Луканов иска в Политбюро да влезе някой от досегашните дисиденти, който е член на БКП и  същевременно е член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Първоначалната идея е била това предложение да се отправи към професор Николай Василев, но не може да стане, защото той беше изключен от БКП и  не вървяло реабилитацията му да стане едновременно с изборът му за член на Политбюро.
                 Що се отнася до моето лично приятелско мнение, то е следното.  Не  ти трябва никакво Политбюро, с Петър Младенов и с Андрей Луканов не може да се работи. Иди си днес на Философския конгрес, разговаряй с приятелите си от Клуба д-р Жельо Желев и професор Николай Василев, организирайте се и  поемете отговорност занапред за държавата.
                  Сега ще ми кажеш, ли, приятел, за какво ще пием вторите чаши?"
                   Генералът ме гледаше съсредоточено и леко усмихнато.
                   " - Пак ще пием за живота, но този път за моя - отговорих му аз. - Какво ще правя, ще го реша веднага, щом се върна у дома."
                    Пихме и след няколко минути се разделихме. Генералът се качи в колата и си замина, аз се прибрах и си седнах на работната маса.
                    Реших да продължа да се занимавам професионално с  философия  и  с наука  в  БАН. Да  наблюдавам с отворени очи всичко, което се случва, но в никакъв случай да не влизам непосредствено в голямата практическа политика.
                     Да  наблюдавам, да чета, да мисля и да пиша.
                     Решението си взех почти в същия час, в който довършвам този текст сега, но го взех преди  19 години, сутринта на 10 ноември 1989 година.
                     И  в хода на това  съсредоточено  и  мъдро философско наблюдение през ранната  пролет  на 1997 година за момент я докарах дотам, че двамата с моя син - ученик привечер продадохме  трийсетина килограма стари вестници, овързани с  хартиен канап,  за да можем да си купим за ядене един хляб и 300 грама сирене...