24.10.2007 г., сряда
                  ДОГАН, ТА ДОГАН, ЧОВЕК ВЕЧЕ ДА СЕ ЧУДИ СПОМЕНИ ЗА
ВОЕННАТА АКАДЕМИЯ ЛИ РАЗКАЗВАМ ОТ ПРЕДИ 20 години, ИЛИ НЕЩО
ДРУГО МИ СЕ ВЪРТИ В ГЛАВАТА, НО ТАКА СЕ АКТИВИЗИРАТ МИСЛЕНЕТО
И ВЪОБРАЖЕНИЕТО МИ, ТАКА ЩЕ СИ Я КАРАМ...  ЯЙЦЕ МУ СЕ ПЕЧЕ НА
ЗАДНИКА НА ДОГАН, МНОГО ГОРЕЩО ЯЙЦЕ, АМА НИТО ГО РАЗБИРА, НИ-
ТО ЩЕ ИМА ФАЙДА, КОГАТО ГО РАЗБЕРЕ....
                 Когато Началникът на Военната академия генерал-лейтенант Ни-
кола Недялков с един вече подписан от него мой рапорт ми осигури възмож-
ността в лош момент да напусна все пак Академията законно, аз се сетих,
че то напускането е едно, ама и после ще трябва да се работи нещо. И оти-
дох в БАН, при професор Стефан Ангелов, който в този момент беше Директор на Единния център по философия и социология към БАН и Софийският университет, за да го питам имат ли някакви конкурси.
                Професор Стефан Ангелов беше, заедно с професор Стоян  Михайлов, голям фактор в административната номенклатура на обществените науки тогава, но като личност беше изключително добър и добросъвестен  човек. И му приличаше да бъде професор именно по етика, макар и марксистко-ленинска. Конкурси в момента нямаме, рече ми той, но ако ти желаеш да се върнеш в БАН,  веднага ще пуснем кон-
курс за едно изключително ОТГОВОРНО място с голямо значение за БАН -
ЩЕ ПУСНЕМ КОНКУРС ЗА СТАРШИ НАУЧЕН СЪТРУДНИК И ЗАВЕЖДАЩ
КАТЕДРАТА ПО ФИЛОСОФИЯ,  КОЯТО КАТЕДРА РАБОТИ С ДОКТОРАНТИ-
ТЕ, тогава се наричаха аспирантите, НА БАН.
               Това беше вече шанс и половина. Предлагаха ми едновременно да
се хабилитирам като академичен доцент и да поема ръководството на
Катедрата по философия, която ми осигуряваше съвместна работа с всич-
ки млади учени в ЦЯЛАТА Българска академия на науките. Беше месец
януари 1985 година. Веднага се съгласих и още на следващата седимица
конкурсът излезе в Държавен вестник със срок за подаване на документи
два месеца. Никой от ЦК на БКП и ГПУ на БНА още понятие си нямаше, че
такова място се обявява тъкмо с цел аз да се  явя ня конкурса. Разбира се,
конкурсът беше абсолютно публичен и всеки можеше да кандидатствува,
но готови  учени за спечелване на такъв важен конкурс не падаха от
небето.
               На няколко пъти вече писах и пак ще го напиша - животът е инте-
ресна и сложна игра, особено за големите играчи в него. Винаги при мен
заедно със загубването на едни шансове са се появявали нови, при това
неизменно по-добри. Защото свястните хора никога не са се свършвали,
но и защото аз бях човек с доказани качества, популярен и уважаван в го-
лемите интелектуални среди, където ценяха моят ум и безукорната ми почтеност. Никой не се притесняваше да се обвърже с мене, защото беше
сигурен, че аз никога няма да го подведа. Моятя дума наистина беше закон, а приятелството с мен винаги беше приятелство, гарантирано от
неприятни изненади. Казал ли съм нещо, значи то е така, както съм го
казал.
               И аз веднага обясних на професор Стефан Ангелов, че макар на-
пускането на Военната академия да ми е гарантирано лично от нейният
Началник, за конкурса ще ми трябва характеристика, в която Бог знае как-
во може да пише. Характеристиката не е рапорт за напускане, тя не се
изготвя от Началника на Академията, ами от Началника на Катедрата и
от Началника на Политотдела.  И ако в тази характеристика напишат, че
аз съм противник на Ленин, дори да спечеля конкурса по най-безапела-
ционният начин, академик Сава Гановски, който беше Директор на Ин-
ститута по философия в БАН, няма да ми подпише заповед за назначе-
ние, защото именно Гановски минава за специалист по Ленинския етап
в марксизма. 
               За характеристиката, вика ми професор Стефан Ангелов, ти ще
си мислиш. Ние ти предлагаме отлично, престижно място и ти обявява-
ме конкурс за него, а ти се оправяй с характеристиката.
               Същевременно във Военната академия цареше затишие пред
буря, дето се казва. Като гражданско лице аз можех в даден момент, ве-
че с подписан рапорт за напускане, просто да не отида в Академията и
толкова. Но за такъв престижен конкурс, както писах преди малко, ми 
беше необходима характеристика. По закон издаването на характерис-
тика не можеше да ми бъде отказано, дори за отиване в затвора я изда-
ват, но тя можеше да бъде написана така, че просто никой да не смее
да ме назначи на работа. Дори ако се казва академик Сава Гановски и
е преминал 80-годишна възраст, понеже академикът си беше комунист-
ленинец до мозъка на костите.
                Мой поддръжници до последно във Военната академия бях пол-
ковниците-професори Димитър Бантутов и Стоян Недин, затова решава-
нето на проблема се бавеше - ако аз можех да изчезна от Академията с
подписан рапорт в джоба, двама толкова известни полковници-професо-
ри нямаше как да бъдат уволнени без специална заповед на Министъ-
ра на отбраната и, то се знае, без публичен скандал. И тогава в ГПУ на
БНА решили наистина да ме обвинят в демобилизиране бойният дух на
българските офицери, за каквато дейност се полага военен съд по воен-
ните закони. Полага се, но ако се намирам на територия на Българската
народна армия. Уточнавам - има уставни и законови разпоредби, по-точ-
но имаше ги през 1985 г., според които на територията на военните поде-
ления и военните учреждения действуват специфичните военни разпо-
редби, а не гражданските закони. Затов в грани;ците на Военната акаде-
мия аз, макар и гражданско лице, можех да бъда задържан за предявено
ми обвинение по военен закон или военен устав, но извън Академията -
не. Това е причината, поради която, за да се окажа на територия, където
съм защитен от гражданските закони, аз прескочих оградата на Военната
академия, понеже на официалният изход имаше нареждане да не ми бъде разрешено напускането на територията под военна юрисдикция.               
                     Изпратих с препоръчано писмо от Централна поща искане за
характеристика и започнах подготовка на документите ми за участие в
конкурса на БАН. В този период наминах да се видя с моя приятел профе-
рор Шукрията Тахиров в Държавния съвет, заместник на Георги Джагаров
като Председател на Съвета за духовно развитие. Заприказвахме се по
моите перипетии и Тахиров ми вика - хайде да отидем при шефа Джага-
ров, ти се познаваш с него от Клуба на писателите, и да му разкажем тази
суперинтересна история. Джагаров умееше да слуша, обичаше да уточня-
ва детайли, пък и беше захласнат от историята с тези битки във Военна-
та академия дали щяло да има победител в  ракетно-ядрената война.
Ама от това, вика, става пиеса, по-силна от "ПРОКУРОРЪТ",  някой чита-
тел на моя разказ може и да си спомни колко силна беше Джагаровата
драма "Прокурорът", а после и филмът.
                    И намерил Джагаров сгода, та разказал на баш шефа си Тодор
Живков за баталиите около победителят в ракетно-ядрената война, убе-
дил го, че аз и полковниците-професори сме много влиятелни преподава-
тели във Военната академия, та да не се стига до крайности. Живков по
никакъв начин не се сетил, че с мен е имало друга история около синът
му и Джагаров предал на генерал-полковник Велко Палин чрез професор
Шукрията Тахиров, че ние просто трябва да се преместим в други висши
учебни заведения. Мен ме оставиха спокойно да си се върна в БАН, пол-
ковник-професор Димитър Бантутов отиде за Началник на катедра във
Висшето железопътно училище, а полковник-професор Стоят Недин бе-
ше изпратен за преподавател по философия във ВИФ. Като цивилни,
разбира се,  от действителна военна служба и двамата бяха пенсиони-
рани.
                   Така завърши историята с моето преподаване във Военна ака-
демия "Г.С. РАКОВСКИ"  и на 21 март 1985 г. аз изнесох първата си лекция
като доценти ръководител на Катедрата по философия пред младите
научни кадри на БАН.