17.10.2007 г., сряда
                   Непонятната за военни учреждения търпимост към мен се дълже-
ше на простото обстоятелство, че сред томовете книги, които извадих отдолу,
под катедрата, се намираха по един том на  Константин Черненко и  на  То-
дор Живков. В тези томове се съдържаха изказвания или интервюта, в които
черно на бяло се казваше, че в ракетно-ядрената война  никой не трябва да се надява,  че  може да разчита на победа.  Разбира се,  такива  изказвания
бяха по-скоро предупреждение към  САЩ  и НАТО,  отколкото  признания и
за собствените ни възможности. Но въпреки всичко нямаше никакъм проб-
лем казаните от тях думи да се използват като аргументи за тезата, че в
ракетно-ядрената война изобщо не може да има победители.
                   Генерал-полковниците Велко Палин и Митко Митков, началници на Военно-административния отдел на ЦК на БКП и на ГПУ на БНА, много по-добре от мене  знаеха какво са казали Черненко и Живков.  Но в армията,както подчертах и по-рано, се разпространяваше версията, че в международните отношения политиците говорят и трябва да говорят това, което се харесва на целият свят, докато вътре в социалистическите страни  трябва да  сме си наясно, че ракетно-ядрената война е възможна, че победители в нея ще има и тези победители ще  бъдем ние.
                  Докато никой не обръщаше внимание на  двойните ни стандарти-
едно да говорим за пред света, а друго да говорим тук, у дома си, всичко  си
вървеше мирно и тихо. Но след като противоречието  между външното и 
вътрешното говорене стана публично обсъждан факт не другаде, а именно
във Военната академия,  вече никой не можеше да се прави, че не го забе-
лязва. И генералите, разбира се, не можеха да бъдат абсолютно сигурни в
това, каква позиция ще заеме Политбюро и Тодор Живков, ако  работата
стигне до тях. Ами ако от геополитически съображения приказките за пред
света се наложат и като официална вътрешна позиция на държавата?
                  Значи обективно стана така, че нито аз, нито висшите  военно-по-
литически началници искахме работата да стига чак до Живков. За мен чи-
тателят е наясно - имах си стара история с неговият син. Генерал-полков-
ниците пък се опасяваха, че политическата позиция може да надделее  и
от ЦК на БКП да им се каже, че и в армията трябва официално да се преподава това, което  Черненко и Живков  приказват по международните форуми.
                   Личността, в чиято власт и функции се концентрираше връзката
между армия и политика, беше Добри Джуров - член на Политбюро и нес-
меняем министър на отбраната. Полковник-професор Димитър Бантутов,
моят съмишленик и заместник-началник на катедрата, ако не всяка сут-
рин, то през ден играеше тенис на корт с министъра и макар дистанцията
да се запазваше, нямаше как да не разбере дали работата е стигнала до
Добри Джуров. Цяла година министърът не му даваше никакъв знак, че е
станал нежелан партньор, а пък и брат му, генерал Бантутов, командваше
не друго, а ракетните войски на ПВО и ВВС. Значи военно-административ-
ният отдел на ЦК на БКП  и Главното политическо управление затваряха засега проблема отгоре и се опитваха да го решават на границите на техните собствени компетенции.
                  През есента на 1984 г.  в Москва, във Военна академия "ФРУНЗЕ"
беше официално командирован полковник Георги Димитров от учебния от-
дел на нашата академия, за да ги пита какво те мислят за преподаването
на проблема за връзката между политиката и ракетно-ядрената война. Той се забави в Москва цели два месеца, защото  руснаците, като разбра-
ли за скандалната дискусия у нас, организирали там конференция, на ко-
то в негово присъствие обсъдили въпроса. И накрая му казали, че това не е научно-теоретичен и преподавателски въпрос, ами въпрос на партийно-
политическо решение. Каквото решат в ЦК и го сведат на Главно полити-
ческо управление, това ще се преподава. Ако от ЦК кажат, че няма да има
победители - това ще преподаваме; ако ли пък ЦК даде линия за вътреш-
на пропагандна консумация, съгласно която линия победители ще има и
това ще бъдем ние, на това ще учим офицерите.
                  Така че симпатичният полковник Георги Димитров, мой приятел
и земляк от Северозапада, донесе от Москва становището на руснаците, че въпросът е в компетенциите на Военния отдел на ЦК и на Главното по-
литическо управление, а не на Политбюро и на Генералните секретари. Те
могат да си говорят всичко, което намерят за политически целесъобразно, а какво ще се преподава на офицерите - това го решават специализирани-
те политически органи.
                    В резултат на това съветско становище ГПУ на БНА  се почувст-
вува с развързани ръце и на 20 декември 1984 година започна тотална
проверка на Катедрата по философия от две специални комисии - едната
четеше писмените ни лекции и ходеше да прослушва това, което се говори
пред офицерите, а втората провеждаше устно обследване, като разговаря-
ше часове нареди по няколко пъти с всеки отделен преподавател. Целта
беше ясна - преподавателите в катедрата трябваше да се откажат от под-
крепата си за мен и за моята позиция, аз да бъда изолиран като единст-
вен изразител на една вредна за армията позиция, а след това да си поне-
са отговорността за демобилизиращото ми влияние сред  българските
офицери. За такава дейност се предвиждаше и ВОЕНЕН СЪД....